Откъм брега се чу стенание. Старо, масивно дърво се наведе ниско, корените му се изтръгнаха от пръстта и то се стовари с грохот във водата зад нас. Реката се надигна. Веслото се изплъзна от ръката ми. Хванахме се здраво за бордовете на лодката, която се завъртя и се понесе с кърмата напред. Водата ни заливаше от всички страни, плискаше леденостудена върху краката ми. Продължавахме да се въртим и блъскаме, а аз зърнах един лесник на брега върху падналото дърво. Той извърна пръчковидната си глава към нас.
— Рендкан селкхоз! — извика Саркан и лодката се изправи.
Посочих му лесника, но знаех, че е късно. Изрекох: Полжит и по тънкия му гръб внезапно лумна оранжев огън. Съществото обаче се обърна и избяга на четири крака в гората, оставяйки диря от пушек и оранжево зарево след себе си. Бяхме забелязани.
Цялата сила на погледа на Леса се стовари върху нас като чук. Паднах назад на дъното на лодката; дрехите ми се намокриха в студената вода. Дърветата се протягаха към нас, провесили бодливите си клони над водата, листата им падаха и се събираха зад лодката ни. На следващия завой ни чакаха пет-шест лесници и тъмнозелена богомолка, които заграждаха реката като жив бент.
Водите забързаха, сякаш Спиндъл искаше да ни пренесе покрай тях, но те бяха много и продължаваха да прииждат. Саркан се изправи и си пое въздух за заклинание, готов да ги порази с огън и мълнии. Аз се надигнах, хванах го за ръката и го дръпнах назад, така че и двамата паднахме във водата; върху ръката си усещах слисаното му възмущение. Гмурнахме се дълбоко, а после изплувахме на повърхността като листо и съчка, едно бледозелено петънце и едно кафяво в общия водовъртеж. Беше илюзия и не беше; поддържах я с цялото си сърце; нищо не исках повече от това, да бъда листо, мъничко откъснато листо. Реката ни подхвана в един тесен бързей и ни понесе нетърпеливо напред, като че ли само беше чакала такава възможност.
Лесниците хванаха лодката ни; богомолката я разби на трески и заби вътре глава, мъчейки се да ни намери. После извади лъщящите си очи и се огледа наоколо. Ние обаче вече бяхме прелетели покрай тях; реката ни засмука във въртоп от мътна, зелена тишина, далеч от погледа на Леса, за да ни изплюе по-надолу в един огрян от слънцето квадрат, заедно с още десетина листа. Нагоре по течението лесниците и богомолката газеха във водата и яростно пляскаха с крайниците си. А ние се отдалечавахме по повърхността, носени от водата.
Дълго бяхме листо и съчка в мрака. Реката се беше стеснила, дърветата бяха станали толкова чудовищни и високи, че клоните им се преплитаха над главите ни в плътен покров, през който не преминаваха слънчеви лъчи, само мъждиво сияние. Храстите бяха изсъхнали, оставени без слънце. По бреговете се виждаха туфи от тънки папрати и червени гъби, удавени сиви тръстики и разкривени гнезда от бледи, оголени корени в черната кал, които пиеха от реката. Между тъмните стволове имаше повече празно пространство. Наоколо обикаляха и ни търсеха лесници и богомолки, и други същества, като един огромен глиган с размерите на пони, тежки, рунтави рамене и очи като червени въглени, с остри зъби, щръкнали над горната му челюст. Той се приближи повече от всички останали, душеше брега, ровеше калта и трупаше мъртви листа съвсем близо до мястото, откъдето преминахме ние много, много внимателно. „Ние сме листо и съчка — пеех тихо аз, — листо и съчка, нищо повече“; видях как глиганът поклаща глава и пръхти недоволно, а после се връща обратно между дърветата.
Това беше последният звяр, който видяхме. Щом изчезнахме от погледа му, ужасяващият пулсиращ гняв на Леса намаля. Той ни дебнеше, но вече не знаеше къде да търси. Напрежението олекваше все повече. Крясъците и подсвиркванията на птиците заглъхваха. Само Спиндъл ромолеше все по-силно; отново се разшири и потече по-бързо върху плиткото корито от гладки камъни. Изведнъж Саркан се раздвижи, вдиша с човешки дробове и ме вдигна във въздуха. На трийсетина метра от нас водата бучеше над стръмни скали, а ние все пак не бяхме истински листа, колкото и да се стараех да го забравя.
Реката ни придърпваше и увещаваше да продължим с нея. Камъните бяха хлъзгави като мокър лед. Три пъти падахме и ожулихме глезените, лактите и коленете си. Измъкнахме се на брега на педи от ръба на водопада, мокри и треперещи. Дърветата наоколо бяха тихи и мрачни, но не ни наблюдаваха. Бяха толкова високи, че от земята приличаха на дълги, гладки кули, сърцата им отдавна бяха пораснали; за тях ние не бяхме нищо повече от катерички, припкащи в корените им. От дъното на водопада се вдигаше огромен облак от мъгла, който скриваше скалите и всичко под тях. Саркан ме погледна въпросително: а сега какво?