Пристъпих внимателно в мъглата. Земята дишаше влажна и богата под краката ми, речната мъгла полепваше по кожата ми. Саркан ме държеше за рамото. Пипнешком намирах стъпки и хватки, по които се спускахме по назъбената урва, докато изведнъж кракът ми се подхлъзна и седнах тежко на земята. Саркан падна заедно с мен и двамата се плъзнахме надолу, като едва се задържахме на задните си части, без да се претърколим през глава. Накрая склонът ни запрати в основата на едно дърво, застрашително приведено над бушуващото езеро в подножието на водопада, вкопчено с корени в една внушителна канара, за да не падне.
Лежахме зашеметени по гръб и се мъчехме да си поемем въздух. Сивата скала се мръщеше срещу нас като старец с огромен нос и рунтави вежди от корени. Въпреки всички натъртвания и рани, изпитвах безкрайно облекчение: сякаш за миг бях намерила покой на безопасно място. Гневът на Леса не стигаше дотук. Гъстата мъгла ту се отдръпваше, ту се спускаше отново и през нея гледах листата, които леко подскачаха във водата, бледожълти върху сребристите си клонки. Отдъхвах с неистова наслада, докато Саркан не изруга под носа си и не стана, теглейки и мен след себе си. Издърпа ме почти насила във водата. Щом излязохме извън короната, се спря. Погледнах назад през мъглата. Бяхме лежали под древно, разкривено дърво-сърце, пораснало на брега.
Избягахме, следвайки тясната река. Тук Спиндъл беше само поток, широк само колкото да тичаме един до друг в него, газейки в сиво-кехлибарения пясък по дъното. Мъглата се разреди и съвсем се разнесе от един повей на вятъра. Спряхме и замръзнахме на място. Намирахме се в широка гора от дървета-сърца, които ни обграждаха от всички страни.
Глава 30
Стояхме здраво стиснати за ръце, и едва дишахме, сякаш ако не помръдвахме, можехме да останем скрити от дърветата. Спиндъл продължаваше с тих шепот между тях. Водата беше толкова прозрачна, че виждах песъчинките по дъното — черни, сребристосиви, кафяви, размесени с лъскави капки кехлибар и кварц. Слънцето отново грееше.
Дърветата-сърца не бяха безмълвни, чудовищни стълбове като онези на хълма. Бяха широки, но високи колкото дъб; разпростираха се настрани с преплетени клони и светли пролетни цветове. Земята отдолу беше застлана с килим от изсъхнали златни листа, окапали предишната есен, а изпод тях се носеше слаба винена миризма на стари плодове, дори не неприятна. Мъчех се да освободя напрежението в раменете си.
Тук трябваше да има безброй птици, пеещи по клоните, и дребни животинки, събиращи плодове. Вместо това всичко бе застинало в дълбок, странен покой. Реката пееше тихо, но нищо друго не помръдваше; нищо друго не живееше тук. Дори дърветата като че ли не потрепваха. Вятърът разклащаше леко клоните, но листата зашумоляваха сънено само за миг и отново замлъкваха. Водата течеше върху краката ми, слънцето грееше през короните.
Най-после се осмелих да направя крачка. Нищо не изскочи от дърветата, никоя птица не нададе пронизителен вик. Направих още една крачка, после още една. Водата беше топла, а слънцето — толкова силно, че дрехите на гърба ми започнаха да съхнат. Вървяхме в притихналата гора. Спиндъл ни водеше по лъкатушеща пътечка между дърветата, докато накрая стигна до малко, неподвижно езерце.
От другата страна на езерцето се възправяше последното дърво-сърце: широко, възвисяващо се над всички останали, а пред него имаше зелена могила, отрупана с окапали бели цветове. Върху нея лежеше Кралицата на Леса. Разпознах траурната одежда, с която я бях видяла в кулата: още беше с нея, или поне това, което бе останало от нея. Дългата, права пола беше прокъсана, ръкавите бяха изгнили. Перлите на маншетите около китките й бяха покафенели от стара кръв. Зелено-черната й коса беше разпиляна по страните на могилата и заплетена в корените на дървото; те самите се бяха изкачили по могилата и нежно бяха увили дългите си, кафяви пръсти около тялото й, сгърчени около глезените и бедрата й, раменете и гърлото й, в косите й. Очите й бяха затворени, сякаш сънуваше.
Ако мечът на Алоша беше още у нас, можехме да го забием в сърцето й и да я умъртвим. Може би тук, при източника на силата й, в собствената й плът щеше да успее да я убие. Но мечът го нямаше.