Вместо това Саркан извади последната си стъкленица с огнено сърце: то подскачаше нетърпеливо вътре, златно-червено от глад. Погледнах го мълчаливо. Бяхме дошли да сложим край. Бяхме дошли да изгорим Леса, а това беше неговото сърце. Тя беше неговото сърце. Но когато си представих как изливаме отварата върху тялото й, как ръцете и краката й се мятат в пламъците…
Саркан видя изражението и ми каза:
— Върни се при водопада.
Искаше да ме пощади.
Поклатих глава. Не че изпитвах колебания. Кралицата на Леса заслужаваше смърт и ужас; тя ги сееше, и подхранваше, и жънеше, и искаше още. Беззвучният вик на Каша под кората на дървото-сърце; грейналото лице на Марек, докато собствената му майка го убиваше. Ужасът на мама, когато малката й дъщеря донесе вкъщи цяла престилка с къпини, защото Лесът нямаше милост и към децата. Кухите, изтърбушени стени в Поросна и дървото-сърце насред селото; отец Бало, превърнат в кръвожаден звяр. Тихото гласче на Мариша, което повтаряше: „Мамо“ над пронизания труп на майка си.
Мразех я; исках да гори, както бяха изгорели много от покварените от нея. Но желанието за жестокост беше поредният грешен отговор в тази безкрайна верига. Хората от кулата я бяха затворили зад каменни стени, но тя бе поразила всички. Беше издигнала Леса, за да унищожи и нас; а сега ние щяхме да я предадем на огненото сърце и да засипем чистата вода с пепел. Не ми звучеше правилно. Но не виждах какво друго ни остава.
Прегазих езерцето заедно със Саркан. Водата едва стигаше до коленете ни. Стъпвахме по малките кръгли, изгладени камъчета. Отблизо Кралицата на Леса изглеждаше още по-странно, някак нежива; устните й бяха разтворени, но гърдите й не се повдигаха — сякаш беше издялана от дърво. Кожата й приличаше на разцепено, полирано дърво със светли и тъмни ивици. Саркан махна запушалката на стъкленицата и с бързо движение наля отварата право между устните й, а последните капки пръсна върху тялото й.
Тя рязко отвори очи. Роклята й пламна, корените на дървото-сърце пламнаха, косата й пламна; огънят я обви като облак. Саркан ме дръпна назад. Тя нададе пресипнал, яростен вик. От устата й бълваха пламъци и дим; огънят лумтеше под кожата й като оранжеви звезди във всички части на тялото й. Тя се мяташе върху могилата под корените, а зелената трева наоколо бързо се овъгляваше. Обгръщаха я облаци от дим. Виждах белите дробове, сърцето, черния й дроб като сенки в горяща къща. Дългите корени на дървото се гърчеха и извиваха и тя скочи от могилата.
Обърна се към нас, пламтяща като отдавна запалена цепеница: кожата й беше овъглена до черно, на места пропукана, и под тях се виждаха оранжеви пламъци; наоколо се сипеше светла пепел. Косата й се вихреше в пламъци и обгръщаше като венец главата й. Тя изпищя отново: в гърлото й проблесна червено зарево, а езикът й бе станал като черен въглен. Не спираше да гори. От тялото й изскачаха пламъци, но отгоре израстваше нова кожа като кора, а когато и тя почернееше, отново се сменяше. Кралицата на Леса пристъпи напред към езерото. Спомних си видението от Призоваването и объркването, ужаса й, когато разбра, че е затворена сред каменните стени. Тя не просто беше безсмъртна, ако не бъде убита. Тя въобще не знаеше как да умре.
Саркан грабна шепа пясък и камъчета от дъното на потока и ги хвърли срещу нея със заклинание за нарастване; те набъбнаха във въздуха и се превърнаха в канари. Разбиха се в нея и от тялото й се разлетяха искри като от огън, разровен с маша, но тя не падна, не стана на пепел. Продължаваше да гори, без да изгаря. Продължаваше да идва към нас. Потопи ръце и колене в езерото и от тях се вдигнаха облаци пара.
Малкото поточе внезапно заприижда по-бързо, сякаш разбрало, че езерото трябва да се напълни отново. Макар и под прозрачната вода, тя още светеше; огненото сърце грееше в нея и отказваше да угасне. Тя загреба вода в шепи и я ги вдигна към устата си, но по-голямата част кипна и се изпари, още щом се докосна до овъглената й кожа. Тогава тя грабна един от камъните, с които я бе замерил Саркан, и със странна, въртяща магия го издълба и превърна в купичка, от която да пие.
— Заедно с мен — извика Саркан. — Поддържай огъня! — Аз се сепнах; гледах като омагьосана как тя едновременно гори и живее. Хванах го за ръката. — Полжит молин, полжит тало — изрече той, а аз запях за горящо огнище и несекващи пламъци. Корените зад Кралицата на Леса пак запращяха, а заедно с тях лумна отново и огънят в нея. Тя вдигна глава от купата си с яростен вик. Очите й бяха черни дупки, пълни с алено зарево.