Но ръцете й не поддаваха. Тя ме натисна в разцепеното дърво и хралупата, издълбана от моята мълния. Увитите около ствола стъбла се пристегнаха. Дървото-сърце се затвори върху мен като капак на ковчег.
Глава 31
Обляха ме хладни, мокри сокове, зелени и лепкави, които напоиха косата и кожата ми. Неистово се мъчех да се отскубна от дървото. Изхриптях заклинание за сила и то се пропука. Вкопчих се в ръбовете на кората и забих босия си крак в дъното на пукнатината. Напрегнах всички сили да изляза отново навън, въпреки острите трески, които се забиваха в пръстите на ръцете и краката ми. Пълзях, заслепена от ужас, тичах, отблъсвах се от дървото, докато не паднах в студената вода. А когато се надигнах от нея, осъзнах, че всичко е различно.
Нямаше и следа от огъня и борбата. Не виждах никъде нито Саркан, нито Кралицата на Леса. Дори голямото дърво-сърце беше изчезнало. Както и повечето от останалите. Поляната беше почти гола. Застанах сама на брега на тихото езерце, сякаш в друг свят. Вместо следобед, беше светло утро. Сред клоните пърхаха и бъбреха птички, жаби пееха до вълнистата вода.
Веднага разбрах, че съм в капан, но това място не приличаше на Леса. Това не беше отвратителната, уродлива и мрачна гора, в която бях видяла да се лута Каша, а Йежи да лежи отпуснат до едно дърво. Не приличаше дори на горичката с дървото-сърце и нейната неестествена тишина. Езерцето се плискаше нежно в глезените ми. Обърнах се и хукнах по коритото на потока, обратно към Спиндъл. Саркан не можеше да направи сам Призоваването, за да ми покаже пътя, но бяхме дошли по реката: може би и по нея щях да изляза.
Тук дори реката беше различна — беше по-широка и дълбока, но не виждах облак от мъгла, не чувах грохота на водопада. Най-после спрях на един завой, който ми се стори познат, и се взрях в една фиданка на брега: тънко дърво-сърце, може би на около десет години, пораснало над онази огромна сива скала, напомняща на старец, в подножието на урвата. Това беше първото дърво-сърце — онова, под което се бяхме спрели, след като се подхлъзнахме надолу, изгубени в мъглата на водопада.
Но тук нямаше нито водопад, нито урва, а древното дърво беше още малко и младо. На отсрещния бряг растеше друго дърво-сърце, а след тези двама стражи реката постепенно се разширяваше и ставаше тъмна и дълбока в далечината. Не виждах други дървета-сърца, само обикновени дъбове и високи борове.
Тогава осъзнах, че не съм сама. На отсрещния бряг, под по-старото дърво-сърце, стоеше жена.
За момент помислих, че това е Кралицата на Леса. Толкова много приличаше на нея, че можеха да бъдат сестри. Имаше същата кожа, напомняща на елша и кора на дърво, същата оплетена коса, само че лицето й беше по-издължено и очите й бяха зелени. Докато цветовете на Кралицата на Леса бяха златно и кестеняво, то на тази жена бяха кафяво и сребристо-сиво. И тя, като мен, гледаше реката. Преди да успея да кажа нещо, по течението се донесе далечно поскърцване и после спокойно се появи дълга дървена лодка, изящна и красива, а в нея беше Кралицата на Леса.
Тя сякаш не ме виждаше. Стоеше усмихната на носа, с венец от цветя на главата, а до нея стоеше мъж. Трябваше ми известно време да го позная. Бях го виждала само мъртъв: кралят от кулата. Изглеждаше много по-млад и висок, с изпънато, гладко лице. Кралицата на Леса обаче изглеждаше същата като в деня, в който я бяха зазидали в гробницата. Зад двамата седеше млад мъж със сериозно изражение, може би още момче, но аз виждах в кого щеше да се превърне: в мъжа със суровото изражение от кулата. В лодката им имаше още хора от кулата: мъже в сребърни доспехи, които оглеждаха с боязън внушителните дървета, докато гребяха с веслата.
След тях идваха още десетки лодки, но те бяха импровизирани съдове, които повече приличаха на огромни листа, отколкото на истински лодки. Бяха пълни с хора, каквито никога не бях виждала: всичките приличаха на дървета, като самата Кралица на Леса: тъмен орех и ярка череша, светъл ясен и топъл бук. Имаше няколко деца сред тях, но не и старци.
Дървената лодка спря леко в брега и кралят подаде ръка на кралицата да слезе. Тя приближи с усмивка и протегнати ръце към другата горска жена. „Линая“, каза тя; и аз си разбрах, че тази дума е и не е магия, че е и не е име, че означава едновременно „сестра“, „приятелка“ и „спътница“. Името отекна странно между дърветата. Листата сякаш го зашепнаха обратно и вълната на потока го поде, като че ли беше написано във всичко наоколо.