Кралицата на Леса не забелязваше това. Тя целуна сестра си по двете бузи. После хвана краля за ръка и го поведе между дърветата-сърца, право към горичката. Мъжете от кулата вързаха лодката и ги последваха.
Линая чакаше мълчаливо на брега и наблюдаваше останалите лодки. Когато всяка от тях се изпразнеше, тя я докосваше и лодката се смаляваше и се превръщаше в листо, плаващо по водата, а потокът го отнасяше в един малък джоб на брега. Скоро реката опустя. И последните двама горски хора се отправиха към горичката. Тогава Линая се обърна към мен с дълбок, резониращ глас, като тропане върху кухо дърво:
— Ела.
Погледнах я слисано, но тя само се обърна и се отдалечи през потока. След миг я последвах. Едновременно се страхувах и не се страхувах от нея. Моите крака бяха мокри. Нейните — не. Където по кожата й попаднеше пръска, веднага попиваше.
Времето течеше особено. Когато стигнахме до горичката, венчавката беше приключила. Кралицата на Леса и нейният крал стояха на зелената могила, хванати за ръце, по които се виеха сплетени цветя. Пръснати между дърветата, горските хора ги гледаха мълчаливо. Цареше тишина, дълбока, нечовешка застиналост. Неколцината мъже от кулата ги гледаха подозрително и потръпваха от шумолящия шепот на дърветата-сърца. Младият мъж със суровото изражение стоеше от едната страна на двойката и с лека погнуса гледаше странните, дълги, чворести пръсти на Кралицата на Леса, увити в ръцете на краля.
Линая отиде при тях. Очите й бяха влажни; лъщяха като зелени листа след дъжд. Кралицата на Леса се обърна към нея и усмихната протегна ръце.
— Не плачи — каза тя; гласът й се смееше като поток. — Не заминавам далеч. Кулата е в края на долината.
Сестрата не отговори. Само я целуна по бузата и пусна ръцете й.
Кралят и Кралицата на Леса си тръгнаха заедно, а хората от кулата ги последваха. Горските хора се отдалечиха тихо между дърветата. Линая въздъхна меко, като вятър в короните на дърветата. Отново бяхме сами, застанали на зелената могила. Тя се обърна към мен.
— Нашите хора дълго живяха сами тук — каза тя, а аз се почудих какво ли означава „дълго“ за едно дърво. Хиляда години, две хиляди, десет хиляди? Безброй поколения, с всяко от които корените проникват все по-дълбоко. — Започнахме да забравяме как да бъдем хора. Малко по малко се отдалечавахме. Когато дойде кралят-магьосник със своите хора, сестра ми ги допусна в долината. Мислеше, че ще ни научат да си спомняме. Мислеше, че можем да се възобновим и на свой ред да ги научим; да си дарим живот едни на други. Но те се страхуваха. Искаха да живеят, искаха да станат по-силни, но не искаха да се променят. Научиха не каквото трябваше.
Докато тя говореше, край нас минаваха години, размазани като дъжд, сиви, меки, трупащи се една върху друга. Отново стана лято — друго лято след много време, и горските хора отново се появиха между дърветата.
Много от тях се движеха бавно, някак уморено. Някои бяха ранени, с почернели ръце, а един мъж куцаше на крак, който напомняше на непохватно разсечена цепеница. Други двама му помагаха да върви. Стори ми се, че кракът му отново пораства.
Имаше родители c деца, а една жена носеше бебе в ръце. Далеч на запад във въздуха се вдигаше тънък стълб от черен дим.
Горските хора събираха плодове от дърветата-сърца и си правеха чаши от паднали листа и кора, също като нас с Каша като деца, когато се преструвахме, че пием чай в гората. Те си наливаха бистра вода от езерцето и се пръсваха в горичката. Разхождаха се сами или по двама, някои по трима. Гледах ги и очите ми се пълнеха със сълзи, без да знам защо. Някои се спираха на открити места, където грееше слънце. Ядяха плодовете, пиеха водата. Една майка сдъвка парченце плод и пъхна малко в устата на бебето си, а после му даде да отпие от чашата й.
Променяха се. Краката им растяха, пръстите им се удължаваха и впиваха в земята. Телата им се разтягаха, ръцете им се вдигаха към слънцето. Дрехите им падаха сред окапали листа и изсъхнала трева. Най-бързо се променяха децата: те изведнъж се превръщаха във високи, сиви стволове с широко разперени клони, отрупани с бели цветя и сребристи листа, сякаш целият им живот изтичаше на един дъх.
Линая слезе от могилата и отиде при тях. Някои — ранените и старите — се бореха, застинали насред промяната. Бебето се бе променило — красиво, сияйно дърво, окичено с цветове. Майката обаче коленичеше сгърчена, трепереща до ствола му, обгърнала го с ръце; чашата й беше разлята, а по лицето й беше изписана сляпа агония. Линая я докосна нежно по рамото. Помогна й да стане и да се отдалечи от дървото на бебето си. После я погали по главата, даде й плод и вода от собствената си чаша, а накрая й запя със странния си, дълбок глас. Майката стоеше с наведена глава и от очите й капеха сълзи. Ненадейно вдигна лице към слънцето и порасна, изчезна.