Днес обаче не идвах по работа. Махнах на Антон и продължих към селото. На площада бяха изнесени маси с бели покривки, отрупани с храна. По средата имаше място за танци. Майка ми беше тук и заедно с двете големи дъщери на Венса редяха подноси със задушени гъби. Изтичах и я целунах, а тя сложи ръце на бузите ми и приглади разрошената ми коса, усмихвайки се с цяло лице.
— Виж се само — каза тя, като извади дълга, сребриста клонка и няколко изсъхнали кафяви листа от косата ми. — Можеше и да се обуеш. Заслужаваш да те пратя да се измиеш и да седнеш мирно в ъгъла.
Босите ми крака бяха покрити с прах до колената, но тя само весело се засмя. Баща ми пък докара цяла каруца дърва за огъня вечерта.
— Ще се измия, преди да седнем на масата — обещах аз, като си откраднах една гъбка, и отидох при Венса в дома й. Тя беше по-добре, но въпреки това прекарваше повечето време, седнала на стол до прозореца; само понякога шиеше по малко. Каша й беше писала, но сдържано, изкуствено писмо. Прочетох й го и където можех, го смекчих. Венса слушаше мълчаливо. Мисля, че изпитваше тайна вина в отговор на тайното негодувание на Каша: майка, която се бе предала на ненужна съдба. И нейното изцеление щеше да продължи дълго, ако изобщо се случеше. Все пак ми позволи да я убедя да дойде с мен на площада и я видях да сяда на масите при дъщерите си.
Тази година нямаше шатра; това беше само наш, малък фестивал. Големият фестивал щеше да бъде в Олшанка, както всяка година, в която Змеят не избираше девойка. Вече щеше да бъде така всяка година. На слънце беше много горещо, за да ядем — странно усещане за периода на жътва, но и то залезе. За мен беше без значение. Изядох голяма купа със заквасена супа с парченца сварени яйца, чиния със задушено зеле и наденици, а накрая четири блини с вишни. После всички седнахме на слънце, охкайки колко вкусно е било и как сме преяли, докато малките деца тичаха наоколо. Малко по малко и те се измориха и налягаха да спят под дърветата. Лудек изнесе суката си, подпря я на коляно и засвири, отначало тихичко. Със заспиването на децата се появиха още инструменти, а хората пляскаха с ръце и пееха. Отворихме буретата с бира и си предавахме студената стомна с водка, която Данка беше донесла от избата си.
Танцувах с братята на Каша и с моите, а после и с други момчета, които бегло познавах. Мисля, че се обзалагаха кой ще има смелост да ме покани, но това беше без значение. Бяха малко притеснени да не избълвам огън срещу тях, но по същия начин, както аз някога се притеснявах, когато се промъквах в двора на старата Ханка, за да си открадна от големите й, червени ябълки — най-вкусните на света. Всички бяхме щастливи заедно и аз долавях песента на реката в земята под краката ни — песента, на която всъщност танцувахме.
Седнах, останала без дъх, пред стола на майка си. Косата ми пак се беше разпиляла по раменете; мама въздъхна и се зае да я сплита. Бях оставила кошницата си в краката й и си взех още един златен, напращял от сокове плод. Тъкмо облизвах пръстите си, зареяла поглед в огъня, когато Данка внезапно стана от дългата пейка напречно на нашата. Остави чашата си и каза достатъчно силно, така че всички да чуят:
— Ваше Благородие.
В отвора на кръга стоеше Саркан, подпрял ръка на най-близката маса. Отблясъците от огъня играеха по сребърните му пръстени и копчета и сребърната бродерия на синьото му палто: змей, чиято глава започваше от единия край на яката, минаваше по цялото й продължение и опашката свършваше в другия й край. От ръкавите му стърчаха пищни дантелени ръкавели, а ботушите му бяха така лъснати, че огънят се отразяваше от тях. Изглеждаше по-блестящо от балната зала на краля… и съвършено невероятен.
Всички го зяпаха, включително и аз. Той стисна устни — някога щях да кажа от неодобрение, но сега бих го нарекла деликатна сдържаност. Изправих се и отидох при него, като по пътя облизах палеца си от сладкия плод. Той стрелна с поглед непокритата кошница зад гърба ми, видя какво ям и ме изгледа строго.
— Отвратително.
— Чудесни са! — отвърнах аз. — Всички са узрели.
— Идеални, за да те превърнат в дърво.
— Още не ми се става на дърво. — Усетих прилив на щастие и ясно желание да се смея. Той се беше върнал. — Кога пристигна?
— Днес следобед — каза сковано Саркан. — Да си взема налога, разбира се.
— Разбира се.
Сигурна бях, че първо е минал през Олшанка, само за да може още известно време да се преструва, че тъкмо това е причината. Аз обаче не можех да се преструвам, дори за малко, колкото да му дам време да свикне с мисълта; без да искам, устата ми вече се разтваряше в усмивка. Саркан се изчерви и обърна глава настрани, но все едно — всички ни гледаха с огромен интерес, прекалено опиянени от бирата и танците, за да се държат учтиво. Той пак ме погледна и се намръщи на усмивката ми.
— Ела да те запозная с майка ми — казах аз и го хванах за ръка.