Змеят видя всичко това, погледна ме и каза:
— Какво направи сега, глупачке?
Двамата заедно повдигнахме принца на тясното ми легло. Лицето му вече почерняваше от синините, а подносът на пода беше изкривен от извивката на черепа му.
— Прекрасно — процеди Змеят през зъби, докато го оглеждаше. Когато повдигна клепачите му, очите на принца бяха празни и странни, а ръката му падна безжизнено и се залюля отстрани на леглото.
Стоях и гледах, дишайки тежко в корсета. Отчаяният ми гняв беше изчезнал и бе останал само ужасът. Колкото и странно да звучи, не само се боях какво ще стане с мен, но и не исках принцът да умира. В съзнанието ми той все още бе донякъде бляскавият герой от легендите, объркано преплетен със звяра, който току-що се бе нахвърлил отгоре ми.
— Той нали… той нали няма…
— Ако не искаш някой да умре, не го биеш по главата — сопна се Змеят. — Слез в лабораторията и ми донеси жълтия еликсир й прозрачната стъкленица от лавицата в дъното. Не червения и не виолетовия. И се постарай по възможност да не я счупиш по стълбите, освен ако не желаеш да се пробваш да убедиш краля, че добродетелта ти си е заслужавала живота на сина му.
Сложил длани върху главата на принца, той започна тихо да напява думи, от които ме полазиха тръпки. Хукнах към Стълбището, прихванала полите си с ръце. Занесох му еликсира след броени секунди, задъхана от бързането и стегнатите банели. Змеят още работеше. Без да прекъсва пеенето си, той протегна нетърпеливо ръка и аз му подадох стъкленицата. Той извади тапата с пръстите на едната си ръка и наля една глътка в устата на принца.
Миризмата беше отвратителна, като на развалена риба; едва не се задавих, въпреки че просто стоях наблизо. Змеят ми подаде обратно стъкленицата и тапата, без дори да ме поглежда, и аз трябваше да спра дъха си, за да я затворя. Той затвори устата на принца с две ръце. Макар ранен и в безсъзнание, принцът подскочи и се опита да изплюе. Еликсирът светеше в устата му толкова ярко, че виждах очертанията на челюстта и зъбите му през кожата.
Успях да запуша стъкленицата, без да повърна, и се втурнах да помогна. Стиснах носа на принца и след миг той най-после преглътна. Силното сияние се спусна по гърлото към стомаха му. Виждах как светлината преминава през тялото му под дрехите и постепенно избледнява, разклонявайки се към ръцете и краката, докато накрая отслабна и изчезна.
Змеят отпусна главата му и спря да пее заклинанието. Отпусна се до стената със затворени очи; изглеждаше по-изцеден от всякога. Аз кръжах тревожно над леглото — и над двамата всъщност, докато накрая смотолевих:
— Той ще…
— Не и благодарение на теб — изсумтя Змеят, но това ми стигаше. Аз се свлякох на пода сред кремавото си кадифе и зарових лице в леглото с ръце, обвити в бродирана златна дантела.
— А сега ще ми цивриш — каза Змеят над главата ми. — Какво си мислеше? Защо си облякла тази нелепа рокля, щом не си искала да го съблазниш?
— По-добре така, отколкото да бях останала с онази, която той скъса! — извиках аз, като вдигнах глава. Нямаше сълзи; бях изплакала всичките, останал ми бе само гневът. — Не аз избрах тази…
Млъкнах, загледана в копринената гънка, която стисках в ръката си. Всичко това се случи, без Змеят да е до мен, без да прави магии и да изрича заклинания.
— Какво сте направили с мен? — прошепнах аз. — Той каза… нарече ме вещица. Вие ме превърнахте във вещица.
— Ако можех да превръщам хората във вещици, нямаше да си избера малоумна селянка за целта — изсумтя Змеят. — Нищо не съм направил с теб, освен да се опитам да набия няколко жалки формули в почти непробиваемия ти череп.
С уморено пъшкане той се надигна мъчително от леглото, донякъде като мен през онези мъчителни седмици, когато…
Когато ме учеше на магия. Все така на колене, аз го гледах объркано, но въпреки нежеланието си, започвах да му вярвам.
— Но защо ви е да ме учите?
— С удоволствие бих те оставил да мухлясваш в миниатюрното си селце, но имах болезнено малък избор. — Продължавах да го гледам неразбиращо и той се намръщи. — Хората с дарба трябва да бъдат учени: тъй повелява законът на кралството. Във всеки случай би било безумно от моя страна да те оставя да гниеш там като зряла круша, докато от Леса не изскочи нещо, което да те изяде и да се превърне в забележителен кошмар.
Потръпнах в отвращение, а той се обърна все така смръщено към принца, който тъкмо бе простенал тихо и се бе размърдал насън: започваше да се разбужда и вдигна уморено ръка да потрие лицето си. Скочих на крака и тревожно се отдалечих от леглото, за да застана по-близо до Змея.