— Ето — каза той, — каликуал. По-добре, отколкото да пребиваш разни ухажори до несвяст.
Той ме наблюдаваше с очакване. Погледнах първо него, после бавно опомнящия се принц и пак него.
— Ако не бях вещица… ако не бях вещица, щяхте ли да ме пуснете… да се прибера у дома? Не можете ли да ми го вземете?
Той мълчеше. Вече бях свикнала с противоречието на магьосническото му лице, едновременно младо и старо. За всичките си години имаше само няколко бръчки покрай очите, една между веждите и остри смръщени линии около устата: нищо друго. Движеше се като младеж; а ако възрастта правеше хората помили и доброжелателни, това определено не се бе случило с него. Но сега за миг погледът му стана истински стар и много странен.
— Не — каза той и аз му повярвах.
После се отърси и посочи; като се обърнах, видях, че принцът се е надигнал на лакът и мига срещу нас, все така замаян и неразбиращ, но в един момент нещо му проблесна и той си ме спомни.
— Каликуал — прошепнах аз.
От мен отново потече сила. Принц Марек се отпусна обратно на възглавниците и очите му се затвориха. Аз се приближих, олюлявайки се, до стената и се отпуснах на пода. Месарският нож още лежеше там, където беше паднал. Вдигнах го и най-после го използвах: за да разрежа роклята и дантелата на корсета си. Тя се свлече от тялото ми, но поне можех да дишам.
Един миг останах така, облегната на стената и със затворени очи. После погледнах Змея, който се бе извърнал нетърпеливо заради умората ми и гледаше подразнено принца.
— Хората му няма ли да питат за него на сутринта?
— Ти да не си мислиш, че ще държиш принц Марек заключен и дълбоко заспал за вечни времена? — отвърна Змеят през рамо.
— А като се събуди… — започнах аз, но замълчах. — Можете ли… ще можете ли да го накарате да забрави?
— Ама разбира се. Той няма да забележи нищо особено, когато се събуди с разцепващо главоболие и огромна дупка в паметта.
— Ами ако… — Изправих се с усилие на крака, все така стиснала ножа. — Ами ако си спомня нещо друго? Как си е легнал в собствената си стая…
— Пробвай да не говориш такива глупости. Ти каза, че не си го съблазнила, и той е дошъл тук по своя инициатива. Кога се е породило това намерение? Просто тази вечер, след като си е легнал? Или е мислил за него по целия път — топло легло, гостоприемни обятия — да, разбирам, че твоите не са били такива, достатъчно ясно го доказа — сопна се той, когато се готвех да възразя. — Доколкото знаем, той е смятал да го направи още преди тръгването си — нещо като добре пресметната обида.
Спомних си думите на принца: „Типично за него, нали?“ — сякаш го беше помислил предварително, сякаш едва ли не го беше планирал.
— Да обиди вас?
— Той си мисли, че аз взимам жените като наложници. Повечето царедворци го правят или биха го правили, ако имаха възможност. Затова предполагам, че е искал да ми сложи рога. След това с удоволствие би разпространил мълвата в двореца, сигурен съм в това. С такива неща си губят времето благородниците.
В гласа му личеше презрение, но когато връхлетя в стаята ми по-рано, несъмнено беше ядосан.
— Защо би искал да ви обиди? — попитах смутено. — Той не дойде ли, за да… да ви помоли за някаква магия?
— Не, дойде да се наслади на гледката на Леса. Естествено, че дойде за магия, но аз го пратих да си гледа работата, която е да посича вражеските рицари и да не се меси в неща, които не разбира. — Той изсумтя. — Започнал е да вярва на собствените си трубадури. Иска да си върне кралицата.
— Но нали кралицата е мъртва?
Бях объркана. Тъкмо така започнаха войните. Преди двайсетина години росийският кронпринц Василий дошъл на визита в Полния, влюбил се в кралица Хана и избягали заедно, а когато кралските войници ги настигнали, двамата изчезнали в Леса.
Това беше краят на историята: никой, който влезеше в Леса, не излизаше оттам или поне не цял и не същият. Понякога хората излизаха слепи и пищящи, друг път обезобразени до неузнаваемост, а най-лошото бе, когато запазваха лицата си, небелязани от смърт, но ужасно объркани отвътре.
Кралицата и принц Василий не бяха излезли изобщо. Кралят на Полния обвинил росийският наследник, че я е похитил, кралят на Росия обвинил Полния за смъртта на наследника си и оттогава войните вървяха една след друга, прекъсвани само от редки примирия и няколко краткотрайни договора.
Тук, в долината, клатехме глави на тази история; всички смятахме, че тя от самото начало е била работа на Леса. Кралицата — с две малки деца — да избяга? Да обяви война на собствения си съпруг? Ухажването им беше легендарно, за сватбата им се пееха песни. Майка ми също ми бе пяла една от тях или поне каквото си спомняше; пътуващите певци, разбира се, вече не ги изпълняваха.