Тя казваше, че няма нищо против. Освен всичко друго, беше и безстрашна: майка й Венса се бе погрижила за това. „Трябва да бъде смела“, чух я да казва веднъж на моята майка, докато подканваше Каша да слезе от едно дърво, и майка ми я прегърна с насълзени очи.
Живеехме само на три къщи едни от други, а аз си нямах сестра, само трима братя, много по-големи от мен. Каша ми беше най-скъпа. Играехме заедно още от люлката — първо в кухните на майките си, където гледахме да не им се пречкаме в краката, а после на улицата пред домовете си, докато не пораснахме достатъчно, за да тичаме на воля в гората. Никога не исках да стоим вкъщи, щом можем да се хванем за ръце и да тичаме под клоните. Представях си как дърветата се навеждат, за да ни пазят. Не знаех как ще го преживея, когато Змеят дойде да я вземе.
Даже да не беше Каша, родителите ми пак нямаше да се боят много за мен. На седемнайсет все още бях кльощава хлапачка с големи крака и вечно оплетена, мръсно кафява коса, а единствената ми дарба, ако изобщо можеше да се нарече така, беше, че мога да скъсам или да покрия с петна всяка дреха в рамките на един ден. Още на дванайсет години майка ми се отчая и ме пускаше да тичам наоколо в умалелите дрехи на братята ми, освен на празнични дни, когато трябваше да се преоблека точно двайсет минути, преди да излезем от къщи, а после да седя на пейката пред вратата, докато не тръгнем за църква. Въпреки това не беше много сигурно, че ще успея да стигна до селския площад, без да се закача в някой клон или да се опръскам с кал.
— Ще трябва да си вземеш за мъж шивач, малка Агнешке — казваше баща ми през смях, когато се прибереше вечер от гората и аз тичах да го посрещна с измърляна физиономия, с най-малко една дупка по себе си и без кърпичка в джоба. Той въпреки всичко ме завърташе във въздуха и ме целуваше, а майка ми само въздъхваше: никой родител не би могъл да съжалява за недостатъците на дъщеря, родена за Змея.
Последното лято преди идването на Змея беше дълго, топло и напоено със сълзи. Каша не плачеше, но аз — да. Скитахме до късно в гората, удължавайки колкото можем повече всеки златен ден, а после аз се прибирах гладна и уморена и веднага си лягах в тъмното. Майка ми идваше при мен, галеше ме по главата и ми пееше тихо, докато заспях, обляна в сълзи, а после оставяше чиния с храна до леглото ми, за да хапна, когато се събудя от глад посред нощ. Не се опитваше другояче да ме успокои — та и как би могла? И двете знаехме, че колкото и да обича Каша и майка й Венса, неволно дълбоко в себе си изпитва радост — че не е нейната дъщеря, не е нейното единствено момиче. И разбира се, аз не бих и искала да изпитва друго.
Почти цяло лято бяхме само двете с Каша. Отдавна беше така. Като малки тичахме с другите деца в селото, но когато пораснахме и Каша стана толкова красива, майка й каза: „Най-добре да не се виждате много-много с момчетата — и за вас, и за тях“. Аз обаче не се отлепях от нея, а майка ми обичаше Каша и Венса достатъчно, за да не се опита да ме отдели, макар да знаеше, че накрая ще ме боли повече.
Последния ден намерих една полянка в гората, където дърветата още бяха облечени с листа. Златни и огнено червени, те шумяха над нас, а земята беше посипана със зрели кестени. Запалихме си огън от клонки и сухи листа, за да си приготвим малка вечеря. На другия ден беше първи октомври и големият фестивал в чест на нашия господар и покровител. На другия ден щеше да дойде Змеят.
— Хубаво е да си трубадур — каза Каша, легнала по гръб със затворени очи, и си затананика. В селото беше дошъл пътуващ певец за празника и сутринта репетираше на площада. Каруците с налози пристигаха през цялата седмица. — Да скиташ из цяла Полния и да пееш за краля.
Каза го замислено — не като дете, което си говори ей така, а като човек, който наистина обмисля да напусне долината, да замине завинаги. Протегнах ръка и стиснах нейната.
— Ще си идваш за Млада година[1] — казах аз, — и ще ни пееш всички песни, които си научила.
Държахме се здраво, а аз не си позволявах да си спомня, че момичетата, които Змеят отвличаше, никога не пожелаваха да се върнат.
Естествено, в този момент аз изпитвах към него единствено свирепа омраза. Но той не беше лош господар. Баронът на Жълтите блата от другата страна на северните планини държеше армия от пет хиляди мъже, които се биеха във войните на Полния, и замък с четири кули, и съпруга, която носеше накити с цвят на кръв и наметка от лисича кожа, а земята им не беше по-богата от нашата долина. Един ден седмично всички мъже трябваше да работят на нивите на барона, които бяха най-хубавите от всички; взимаше здравите момчета за армията си, а с толкова войници наоколо момичетата трябваше да си стоят вкъщи и никога да не остават сами, станат ли жени. А дори той не беше лош господар.
1
Едно от названията на празника, отбелязват зимното слънцестоене и началото на следващата година. Б. пр.