Нямаше начин Лесът да не стои зад всичко това. Може би някой беше отровил двамата с вода, налята от реката там, където навлиза в Леса; може би някой придворен, пътувайки през планинския проход към Росия, случайно беше прекарал нощта твърде близо до тъмните дървета по края на Леса и се бе върнал в двореца с нещо друго в себе си. Знаехме, че виновен е Лесът, но това не променяше нищо. Кралица Хана я нямаше, беше тръгнала с принца на Росия, затова всички бяхме във война, а Лесът всяка година настъпваше малко по-напред и в двете земи, хранейки се с тяхната смърт и със смъртта на всички след тях.
— Не — отвърна Змеят, — кралицата не е мъртва. Тя е още в Леса.
Аз зяпнах. Прозвуча спокойно и сигурно, макар аз да не бях чувала нищо подобно. Но беше достатъчно ужасно, за да повярвам: да бъдеш пленник на Леса цели двайсет години, в някакъв смисъл безкрайно дълго — това бе точно от нещата, които Лесът би сторил.
Змеят сви рамене и махна с ръка към принца:
— Няма как да я измъкне оттам и ако самият той влезе, само ще предизвика нещо още по-страшно, но той няма да разбере това — изсумтя тя. — Мисли си, че убийството на еднодневна хидра го е направило герой.
В никоя от песните не се споменаваше, че Вандалийската хидра е била само на един ден: това доста омаловажаваше подвига.
— Във всеки случай предполагам, че е огорчен. Благородниците и принцовете ненавиждат магията, най-вече защото им е толкова необходима. Да, жалко отмъщение е най-вероятното обяснение.
Лесно можех да повярвам това и определено разбирах мисълта на Змея. Ако принцът е искал да се наслади на компаньонката на Змея, която и да е тя — във въображението ми веднага изникна образът на Каша на мое място, лишена дори от нежелана магия, която да я спаси — той не би си легнал спокойно в леглото. Този спомен не би се вписал добре в главата му, също като парче от мозайка, което не е на място.
— Все пак — добави Змеят с леко снизходителен тон, сякаш бях кученце, което е успяло да се сдържи да не загризе обувката му, — идеята не е съвсем безполезна: сигурно ще мога да променя спомена му в обратна посока.
Той вдигна ръка, а аз озадачено повторих:
— В обратна посока?
— Ще му дам спомен, че се е насладил на благоразположението ти. Допълнен с подходящ ентусиазъм от твоя страна и удовлетворение от факта, че ме е направил на глупак. Убеден съм, че с лекота ще го приеме.
— Какво? Ще го… не! Той… той ще…
— Да не искаш да кажеш, че те интересува какво мисли за теб? — повдигна вежди Змеят.
— Ако си мисли, че съм легнала с него, какво ще го спре… да го поиска отново!
Змеят махна небрежно с ръка.
— Ще направя спомена неприятен — с много лакти, момински кикот и бърз край. Освен ако ти нямаш по-добра идея? — добави злъчно той. — Може би предпочиташ, когато се събуди, да си спомни как си положила всички усилия да го убиеш?
И така, на сутринта имах отвратителното преживяване да видя как на излизане от кулата принц Марек поглежда нагоре към моя прозорец и ми праща весела, недискретна въздушна целувка. Гледах само за да се уверя, че наистина си е тръгнал; трябваше да събера цялата си останала предпазливост, за да не хвърля нещо по главата му и то нямаше да е сувенир за моето благоразположение.
Змеят обаче не грешеше, като ме предупреди да внимавам: въпреки удобния спомен, записан в главата му, на стъпалата на каляската принцът се поколеба и отново погледна нагоре леко смръщен, като че ли нещо го гризеше, но накрая се приведе, влезе вътре и позволи да го откарат. Аз стоях на прозореца и гледах как прахът след каляската чезне по пътя, докато съвсем не се скри зад хълмовете; чак тогава отстъпих назад и отново се почувствах в безопасност — абсурдно чувство, предвид че се намирах в омагьосана кула с мрачен магьосник и магия, дебнеща под собствената ми кожа.
Навлякох кафяво-зелената си рокля и бавно слязох в библиотеката. Змеят отново седеше в креслото си с отворена в скута книга. Обърна се и ме изгледа.
— Много добре — каза той кисело както винаги. — Днес ще опитаме…
— Чакайте — прекъснах го аз. — Може ли да ми кажете как да превърна това в нещо, годно за носене?
— Ако още не си схванала ванасталем, не мога да ти помогна — скара ми се той. — На път съм да повярвам, че си умствено увредена.
— He! He искам… това заклинание — казах бързо аз, опитвайки се да избегна дори произнасянето на думата. — С тези рокли не мога да се движа, нито сама да ги връзвам, нито да почистя нещо…