Поглеждах през прозореца и виждах празничните дръвчета, запалени по площадите на всички села — като малки фарове, осеяли тъмната долина чак до Леса. У дома мама мажеше шунката с разтопена свинска мас и обръщаше картофите в тавата под нея. Баща ми и братята ми разнасяха големи товари дърва за празниците по къщите, а най-отгоре хвърляха по едно току-що отрязано борче; те са отсекли и празничното дърво за нашето село — високо, стройно и клонесто.
В съседната къща Венса готвеше кестени, сушени сливи и моркови с резен крехко телешко, което да донесе, и Каша… Каша все пак беше там. Въртеше красивия сенкач[3] пред огнището и на всяко завъртане го поливаше с тесто, за да се получат чудни висулки. Беше се научила да го прави, още когато бяхме на дванайсет; Венса беше дала сватбения си воал — два пъти по-дълъг от нея — на една жена в Смолник, за да покаже на Каша рецептата. Така Каша щеше да е способна да готви за някой господар.
Опитвах се да се радвам за нея. Най-вече съжалявах себе си. Мъчно ми беше да стоя сама и на студено, затворена в стаята си във високата кула. Змеят не отбелязваше празника; доколкото ми беше известно, той дори не знаеше кой ден е. Слязох в библиотеката, както винаги, измърморих поредното заклинание, той ми се накрещя и ме пусна да си вървя.
В опит да излекувам самотата си слязох в кухнята и си приготвих малко угощение — шунка с каша и задушени ябълки, но когато сложих всичко в чинията, ми се видя толкова проста и празна, че за първи път използвах лиринталем за себе си. Копнеех за нещо по-празнично. Въздухът заискри и пред мен изведнъж се появи великолепно плато с печено свинско — горещо, розово и сочно, любимата ми гъста пшенична каша с цяла лъжица стопено масло и кафява галета по средата, купчинка свеж грах, какъвто никой в селото нямаше да хапне до пролетта, и торта тайгла, каквато бях опитвала само веднъж на трапезата на старейшината в годината, когато беше ред на моето семейство да й гостуваме по жътва: захаросаните плодове приличаха на цветни скъпоценни камъни, сладкото тесто имаше съвършен златистокафяв цвят, лешниците бяха малки и светли, а целият сладкиш блестеше от медения сироп.
Но това не беше вечеря за Млада година. Не чувствах болезнен глад в корема си след цял ден готвене и чистене без почивка, не чувах радостната глъч от многото хора, събрани около трапезата, които се смеят и пресягат към блюдата. Загледана в малкото си угощение, аз се почувствах още по-отчаяно самотна. Мислех си как майка ми готви сама и дори и мен ме няма да й помагам с непохватните си ръце, и зарових парещи очи във възглавницата, оставила недокоснатия поднос на масата.
Два дни по-късно очите ми и сърцето ми още тежаха и се чувствах още по-неловко. Тъкмо тогава пристигна конникът с бърз звън на копита и припряно тропане на портата. Змеят остави книгата, от която се опитваше да ме учи, и аз го последвах надолу по стълбите; вратите се отвориха сами пред него и пратеникът едва не падна вътре. Носеше тъмножълтата туника на Жълтите блата, а по бледото му лице се стичаше пот. Той коленичи, като трудно преглъщаше, и без да чака позволение да говори, каза:
— Моят господар, баронът, ви умолява веднага да дойдете. Нападна ни химера от планинския проход…
— Какво? — остро го прекъсна Змеят. — Сега не е сезонът. Що за звяр беше по-точно? Да не би някой идиот да е взел виверна за химера и другите да са го повторили?
Пратеникът клатеше глава като махало на връв.
— Змийска опашка, крила на прилеп, козя глава — видях го с очите си, Ваше Благородие, затова господарят ме изпрати…
Змеят изсумтя подразнено под носа си: как смееше някаква си химера да нарушава спокойствието му, като се появява изневиделица извън сезона. Аз пък не разбирах как така химерите имат сезон: та нали бяха магични същества и можеха да правят, каквото си поискат?
— Постарай се да не си пълна глупачка — каза Змеят, докато се влачех след него към лабораторията. Той отвори една витрина и ми заповяда да му занеса тази и онази стъкленица. Аз се подчиних неохотно и много внимателно. — Химерата е рожба на покварена магия, но това не означава, че не е жив звяр със свой собствен характер. Раждат се предимно от змии, защото се люпят от яйца. Кръвта им е студена. Прекарват зимата, като лежат, доколкото могат, неподвижно на слънце. През лятото летят.
— А тази защо е излязла сега? — попитах аз, стараейки се да следвам мисълта му.
— Най-вероятно не е, а този задъхан селяндур долу се е уплашил от сянката си — отвърна Змеят, но задъханият селяндур никак не приличаше нито на глупак, нито на страхливец и ми се струваше, че дори Змеят сам не си вярва. — Не, не червената, малоумнице, това е сърце на огън: химера ще изпие цял литър, стига да й падне, и тогава вече ще заприлича на истински змей. Червенолилавата, през две от тази. — На мен и двете ми изглеждаха червенолилави, но аз бързо взех другата отвара и му я подадох. — Добре — каза той, като затвори витрината. — Не чети тези книги, не пипай нищо в тази стая, не пипай нищо в никоя стая, ако можеш, и гледай да не сринеш всичко до основи, преди да се върна.