Едва тогава осъзнах, че той ме оставя тук сама, и го изгледах втрещено.
— Какво ще правя тук сама? Не може ли… не може ли да дойда с вас? Колко дълго ще отсъствате?
— Седмица, месец или завинаги, ако се разсея или направя някоя особена глупост, благодарение на която химерата да ме разкъса — сопна се той. — С една дума не, не може. И гледай да не правиш абсолютно нищо, доколкото можеш.
После тръгна. Аз изтичах в библиотеката и вперих поглед надолу от прозореца. Вратите се затвориха след него и той слезе по стъпалата. Пратеникът скочи на крака.
— Ще взема коня ви — чух Змея да казва. — Вие вървете пеш до Олшанка, там ще ви го оставя и ще взема друг.
После се метна на седлото и като махна властно с ръка, измърмори няколко думи; на снежния път лумна огън и се затъркаля като кълбо по пътя пред него, за да го разчисти. Змеят веднага препусна въпреки неохотата на коня, която личеше в прилепналите му уши. Предполагам, че магията, с която отскачаше до Дверник и обратно, не работеше на такива големи разстояния, или пък можеше да я използва само на собствена територия.
Стоях в библиотеката и се взирах, докато се скри от погледа ми. Не че някога се беше постарал компанията му да ми бъде приятна, но без него кулата изглеждаше кънтящо пуста. Опитах да се насладя на отсъствието му като на почивка, но не бях достатъчно уморена. Поших малко безцелно на кувертюрата, а после просто седнах до прозореца и се загледах в долината: полята, селата, горите, които обичах. Гледах добитъка и стадата, които отиваха на водопой, шейните и самотните ездачи по пътя, пръснатите снежни навявания, докато най-сетне не заспах, подпряна на рамката. Когато се сепнах и събудих, вече беше тъмно и в далечината се виждаше линия от сигнални огньове, пресичаща почти цялата долина.
Гледах я, объркана от съня. За миг си помислих, че отново са запалили празничните дървета. През целия си живот бях виждала да палят сигналния огън в Дверник само три пъти: веднъж заради Зеленото лято, после заради снежните кобили, които излязоха от Леса, когато бях на девет, и още веднъж заради храсталаците, които за една нощ погълнаха четири къщи в края на селото през лятото, когато бях на четиринайсет. Всеки път идваше Змеят, отблъсваше нападението на Леса и пак си отиваше.
С нарастваща паника проследих огньовете наобратно, за да видя къде е запален първият, и кръвта ми изстина: имаше девет огъня в права линия по течението на Спиндъл. Деветият беше Дверник. Зовът за помощ идваше от моето село. Докато се взирах в огньовете, ненадейно осъзнах: Змеят го нямаше. Сигурно вече беше в планинския проход на път към Жълтите блата. Не можеше да види огньовете и дори някой да му съобщеше за тях, първо трябваше да се справи с химерата — една седмица, бе казал той, а нямаше никой друг…
В този миг разбрах каква глупачка съм била. Ни веднъж не бях помисляла за магията — за своята магия, като за нещо добро, докато не си дадох сметка, че няма друг, освен мен; че каквото и да имах в себе си, колкото и жалка, тромава и недообучена да бях, никой в селото не притежаваше толкова магия. Те се нуждаеха от помощ и само аз можех да им я дам.
Стоях замръзнала така още секунда, а после се обърнах и хукнах надолу по стълбите към лабораторията. Влязох, преглъщайки страха си, и взех сивата отвара, която ме бе вкаменила. Взех и отварата, наречена сърце на огън, както и еликсира, който Змеят бе използвал, за да спаси живота на принца, и една зелена течност, която веднъж бе споменавал, че помага при отглеждането на растения. Нямах идея как ще ги ползвам, но поне знаех какво е действието им. На останалите не знаех дори имената, така че не смеех да ги пипам.
Отнесох стъклениците в стаята си и се заех неистово да разкъсвам останалите си рокли и да навръзвам копринени ленти една за друга, за да си направя въже. Щом стана достатъчно дълго — поне така се надявах — го преметнах през прозореца и се взрях след него. Нощта беше тъмна. Нямаше никаква светлинка, която да ми покаже дали въжето стига до земята. Оставаше ми само да опитам и да разбера.
Имах няколко копринени торби, които бях ушила от роклите си по време на незначителните си проекти за поправки. Прибрах стъклениците в една от тях, като добре ги омекотих с парцали, и я преметнах през рамо. Стараех се да не мисля какво върша. В гърлото си усещах нарастваща буца. Стиснах коприненото въже с две ръце и се прехвърлих през перваза.