Бях се катерила по стари дървета; обичах големите дъбове и пълзях по тях само с парче протъркано въже, преметнато през някой клон. Това нямаше нищо общо. Камъните на кулата бяха неестествено гладки; дори процепите между тях бяха съвсем тесни и запълнени до ръба с хоросан, който времето не бе успяло да напука или изрони. Изритах обувките си и ги оставих да полетят надолу, но дори босите ми крака не намираха опора. Цялата ми тежест висеше на коприненото въже, ръцете ми бяха влажни от пот, раменете ме боляха. Хлъзгах се и дращех, от време на време просто увисвах, а торбата се люшкаше тромаво на гърба ми и стъклениците в нея дрънчаха. Продължавах да се спускам, просто защото друго не можех да направя. Да се кача обратно нагоре, щеше да бъде по-трудно. Започнах да си представям как пускам въжето и усетих, че съм на края на силите си; на път бях да убедя себе си, че падането няма да бъде толкова страшно, когато кракът ми се разтресе болезнено от удара в твърдата земя под половин педя мек сняг, навят до стената на кулата. Изрових обувките си и се втурнах по пътеката към Олшанка, която Змеят бе разчистил.
Когато стигнах там, нямаха представа какво да ме правят. Влязох едновременно потна и замръзнала в кръчмата, със спарена върху главата коса и заскрежени кичури покрай лицето заради дъха ми. Не познавах никого вътре, освен кмета, но никога не бяхме разменяли и дума с него. Вероятно щяха да ме вземат за луда, ако не беше Борис, бащата на Марта — едно от другите момичета, родено в моята година. Той беше присъствал на сгледата.
— Това е момичето на Змея. Дъщерята на Андрей.
Никое от избраните момичета не бе напускало кулата, преди да изминат десетте му години. Колкото и отчаян да беше сигналният огън, струва ми се, че в първия момент щяха да бъдат по-щастливи да се разправят с изпитанието, пратено им от Леса, отколкото аз да изникна пред тях, носейки им несъмнени проблеми и неубедителна помощ.
Казах им, че Змеят е заминал за Жълтите блата и някой трябва да ме закара до Дверник. С неохота повярваха на първото, но нямаха ни най-малко намерение да сторят второто, каквото и да им разказвах за уроците си по магия.
— Ти ще дойдеш да пренощуваш у дома, жена ми ще се погрижи за теб — каза кметът, извърнал глава. — Данушек, тръгни към Дверник; да се държат, каквото и да става, а ние трябва да разберем от каква помощ се нуждаят. Ще пратим човек в планината…
— Няма да дойда у вас! — отвърнах аз. — И ако не ме закарате, ще ида пеш; пак ще стигна по-бързо от всяка друга помощ!
— Стига вече! — скара ми се кметът. — Чуй ме, глупаво дете…
Страхуваха се, разбира се. Мислеха, че съм избягала и просто се опитвам да се прибера у дома. Не искаха да слушат молбите ми. Мисля си, най-вече защото се срамуваха, че изобщо дават момичета на Змея; знаеха, че не постъпват добре, но въпреки това го правеха, защото нямаха избор, а не беше толкова ужасно, че да ги накара да се разбунтуват.
Поех си дълбоко въздух и отново използвах оръжието си „ванасталем“. Помислих си, че Змеят би се гордял с мен: произнесох всяка сричка с остротата на току-що наточен нож. Те отстъпиха назад, когато около мен се завихри магия толкова ярка, че огънят в сравнение с нея бледнееше. Когато всичко свърши, изглеждах с няколко сантиметра по-висока и нелепо официално: с високи обувки на токове, облечена като кралица в траур: летник от черно кадифе с черна дантела и пришити черни перли, контрастиращ с кожата ми, която не бе виждала слънце от половин година, а бухналите ръкави бяха пристегнати на ръцете ми със златни ленти. Още по-екстравагантно беше лъскавото палто от златиста и червена коприна с рунтава яка от черна кожа и златен колан на кръста. Косата ми беше прибрана в златна мрежичка и малки твърди украшения.
— Не съм глупачка, нито лъжкиня — казах аз. — И ако не успея да помогна, поне ще съм опитала. Дайте ми кола!
Глава 5
Помогна ми, разбира се, фактът, че никой от тях не знаеше колко просто заклинание е това, пък и не бяха виждали много магии. Не ги просветлих. Впрегнаха коне в най-леката шейна, която имаха, аз се качих с безумната си — но топла! — рокля и полетяхме по дебелия лед на реката. Беше бързо и неприятно пътуване, което ме оставяше без дъх, но не толкова бързо и неприятно, че да ме откъсне от мислите колко нищожна е надеждата да свърша нещо друго, освен да загина, при това съвсем безполезно.