— Ухапали го и нападнали останалия добитък — продължи Каша. — Сега всичките са побеснели; опасно е дори да приближиш до тях, Нешке. Какво ще правиш?
Змеят би знаел как да пречисти добитъка от болестта. Аз обаче нямах представа.
— Ще трябва да ги изгорим — казах. — Надявам се после той да оправи нещата, но не знам какво друго да сторя.
В интерес на истината, колкото и ужасно и жалко да беше, аз се радвах, отчаяно се радвах. Все пак не бяха огнедишащи чудовища или смъртоносна чума и знаех, че мога да направя нещо. Извадих отварата от огнено сърце и я показах на Каша.
Когато стигнахме в Дверник, никой не оспори идеята ми. Старейшината Данка остана също толкова изненадана, колкото Каша и мъжете в Олшанка, като ме видя да слизам от шейната, но си имаше по-големи грижи на главата.
Всички здрави мъже и по-силните измежду жените се редуваха на смени да държат бедните измъчени животни в кошарите с вили и факли; хлъзгаха се по леда, а ръцете им вкочанясваха от студ. Останалите жители на селото правеха всичко по силите си да ги спасят от измръзването и глада. Въпросът беше кой пръв ще остане без сили и селото ни губеше. Вече бяха пробвали да стъкнат клада, но беше твърде студено и животните бяха разрили купчините, преди дървата да се разпалят. Веднага щом казах на Данка каква отвара нося, тя кимна и прати всички, които още не бяха заети покрай кошарите, да донесат кирки и лопати, за да ограничим огъня.
После се обърна към мен.
— Баща ти и братята ти трябва да докарат още дърва — каза тя директно. — Те са у вас, работиха цяла нощ. Бих те пратила да ги повикаш, но може и ти, и те да се почувствате по-зле, когато се наложи да се върнеш отново в кулата. Искаш ли да отидеш?
Аз преглътнах. Тя беше права, но не можех да отговоря другояче, освен с „да“. Каша продължаваше да стиска ръката ми и двете хукнахме през селото към дома ми. Докато тичахме, я помолих:
— Би ли влязла първа, за да ги предупредиш?
И така, когато прекрачих прага, майка ми вече плачеше. Тя изобщо не забеляза роклята, само мен. Двете се свлякохме на пода сред купчина от кадифе; така ни откриха татко и братята ми, когато излязоха сънени и объркани от стаите в задната част на къщата. Плачехме заедно и си повтаряхме, че няма време за плач, докато накрая през сълзи казах на баща ми какво се каним да направим. Те веднага се завтекоха да впрегнат конете, които за щастие бяха безопасно затворени в отделна масивна конюшня до къщата ни. Възползвах се от последните мигове, за да поседна с майка ми на кухненската маса. Тя не спираше да гали лицето ми с ръце, а сълзите продължаваха да се стичат.
— Той не ме е докоснал, мамуша — успокоих я аз, без да споменавам за принц Марек. — Всичко е наред.
Тя не отговори, само отново ме погали по косата.
Баща ми надникна и каза, че са готови. Трябваше да тръгвам.
— Чакай малко — помоли майка ми и се скри в стаята. После излезе оттам с вързоп с моите дрехи и вещи. — Мислех си, че някой от Олшанка може да ти ги донесе в кулата през пролетта, заедно с налозите.
Целуна ме още веднъж и ме прегърна, после ме пусна. Наистина беше по-мъчително. Наистина.
Баща ми обиколи всички къщи в селото една по една, а братята ми скачаха и събираха до последната съчка дървата, които преди бяха докарали, и товареха тежките наръчи в колата. Когато се напълни, подкараха към кошарите и аз най-сетне видях горките животни.
Вече дори не приличаха на крави; телата им бяха подути и обезобразени, а рогата им бяха станали огромни, тежки и разкривени. Тук-там се виждаше някоя, от която като отвратителни шипове стърчаха стрели и даже копия. Нещата, които излизаха от Леса, често не можеха да бъдат убити, освен с изгаряне или обезглавяване, раните само влошаваха положението. Предните крака и гърдите на много от кравите бяха почернели от предишните огньове. Те се мятаха върху масивната дървена ограда, размахваха неестествените си рога и мучаха с дълбоките си гласове със зловещо познат звук. Група мъже и жени стояха готови да ги посрещнат с гора от вили, копия и наострени колове, с които ги избутваха назад.