Няколко жени вече разравяха земята, оголена от сняг край кошарата, и събираха мъртвата повехнала трева. Данка, която надзираваше работата, махна на баща ми. Конете изпръхтяха неспокойно, като се приближиха и подушиха покварата във въздуха.
— Добре — каза тя, — до обяд ще сме приключили. Ще натрупаме дърва и слама между тях, после ще запалим факли с отварата и ще ги хвърлим вътре. Пести я, колкото можеш, в случай че се наложи да повторим — добави тя към мен. Аз кимнах.
Хората се будеха по-рано от почивката си и идваха да помагат в последните усилия. Всички знаеха, че животните ще се опитат да избягат, щом кошарата пламне, и всеки, който можеше да държи поне пръчка, зае мястото си в редиците, които трябваше да ги спрат. Други хвърляха разкъсани бали със слама в кошарата, които се пръсваха, щом паднеха на земята, а братята ми започнаха да трупат дърва. Аз стоях притеснена до Данка, държах стъкленицата и усещах горещата магия, която се въртеше под пръстите ми и пулсираше, сякаш знаеше, че скоро ще бъде свободна и ще може да свърши работата си. Най-после Данка остана доволна от подготовката и ми подаде първото дърво, което трябваше да бъде запалено: дълга суха цепеница, разцепена на две до средата и натъпкана със съчки.
Огненото сърце се опита да изреве и да изскочи от стъкленицата, още щом я отворих; наложи се да го задържа с тапата. Отварата мрачно се сниши, аз извадих тапата и излях само една капка — възможно най-мъничката капка — върху цепеницата. Тя пламна толкова бързо, че Данка едва успя да я хвърли през оградата, а после бързо се обърна и пъхна ръка в снежната пряспа, смръщена от болка: пръстите й бяха червени и в мехури. Когато успях да затворя отново стъкленицата и вдигнах очи, половината кошара беше погълната от пламъци, а кравите бясно мучаха.
Всички бяхме стъписани от свирепата магия, макар да бяхме слушали легенди за огненото сърце — то се споменаваше в безброй балади за войни и обсади, а в историите за създаването на отварата се говореше, че за една-единствена стъкленица са нужни хиляда жълтици, че трябвало да бъде приготвена в казан от чист камък от магьосник с превъзходни умения. Внимавах да не призная, че не съм имала разрешение да взема отварата от кулата: ако Змеят щеше да се ядоса на някого, то това трябваше да бъда само аз.
Да слушаш истории обаче не беше същото, като да го видиш с очите си. Никой не беше подготвен, а болните крави вече полудяваха. Десетина от тях се събраха заедно и атакуваха задната стена, въпреки очакващите ги остени и колове. Бояхме се до смърт от пробождане или ухапване, дори от докосване: злото на Леса се разпространяваше лесно. Малкото бранители паднаха назад и оградата започна да поддава на фона на бесните викове на Данка.
Змеят ме беше научил — с безкрайни усилия и мрачна решителност — на няколко малки заклинания за поправяне и ремонти, които така и не бях усвоила добре. В отчаянието си обаче реших да опитам. Качих се на празната шейна на баща си, посочих към оградата и казах: „Паран кивиташ фарантем, паран паран кивитам!“ Знаех, че някъде пропускам една сричка, но явно беше достатъчно близо до вярното: най-голямата греда, която беше започнала да се прекършва, се върна на мястото си и внезапно пусна свежи клонки и листа, а старите железни прътове се изпънаха.
Старата Ханка, която единствена бе удържала позицията си („Твърде съм кисела, за да умра“, каза тя после, омаловажавайки храбростта си), държеше само една дръжка от гребло, зъбите на което се бяха отчупили, заклещени между рогата на един от воловете. Сега тя се превърна в дълъг, заострен прът от блестяща стомана и Ханка мигом го заби в зиналата, мучаща паст на кравата, която атакуваше оградата. Копието я прониза и излезе от задната част на черепа й, а масивното й мъртво тяло се строполи върху оградата, препречвайки пътя на другите животни.
Това се оказа най-тежката част от битката. Още няколко минути успяхме да ги задържим навсякъде другаде и нещата станаха по-лесни. Пламъците вече ги бяха обхванали. Разнасяше се отвратителна смрад, от която ми се повдигаше. Коварната поквара изчезна и те отново се превърнаха в обикновени животни, които се мятаха безуспешно срещу оградата, докато огънят най-после ги погълна. Използвах още два пъти заклинанието за поправка и накрая увиснах върху Каша, която се беше качила в колата да ме държи. По-големите деца тичаха напред-назад, останали без дъх, с кофи с полуразтопен сняг и гасяха искрите, отхвръкнали по земята. Всички мъже и жени размахваха коловете до изтощение, лицата им бяха зачервени и потни от жегата, гърбовете им замръзваха от студа, но заедно удържахме зверовете в кошарите и нито огънят, нито покварата успяха да плъзнат наоколо.