Най-сетне и последната крава рухна на земята. В огъня съскаше дим и пращяха мазнини. Всички насядахме изтощени в широк кръг около кошарата, встрани от дима, и гледахме как огненото сърце утихва и ниските пламъци превръщат всичко в пепел. Мнозина кашляха. Никой не говореше, никой не надаваше радостни възгласи. Нямаше причина да празнуваме. Радвахме се, че сме избегнали опасността, но цената бе много висока. Йежи не беше единственият, който щеше да потъне в нищета.
— Йежи жив ли е още? — попитах тихо Каша.
Тя се поколеба и кимна.
— Чух, че е ухапан лошо — каза тя.
Болестта на Леса не беше винаги нелечима — знаех, че Змеят е спасявал други. Преди две години източният вятър уловил приятелката ни Трина на брега на реката, докато перяла. Тя се върна залитаща и болна, а дрехите в кошницата й бяха покрити със сребристо-сив цветен прашец. Майка й не я пусна у дома. Хвърли дрехите в огъня и заведе дъщеря си на реката, където я потапяше и вадеше от водата, а Данка веднага изпрати бърз ездач до Олшанка.
Вечерта дойде Змеят. Помня, че бях в дома на Каша и двете заедно гледахме от задния й двор. Той самият не се виждаше; само студена синя светлина, която проблясваше от горния прозорец на къщата на Трина. Сутринта, при кладенеца лелята на Трина ми каза, че тя ще се оправи, и наистина, два дни по-късно тя беше на крак, само малко уморена като човек, прекарал тежка настинка, и даже беше доволна, че баща й ще изкопае кладенец до тяхната къща, за да не й се налага повече да ходи да пере на реката.
Но тогава ставаше дума за случаен порив на вятър с малко цветен прашец. А сега… това беше едно от най-страшните обсебвания, които помнех. Толкова много болни животни, толкова зловещо болни, толкова бързо плъзваща поквара: това беше сигурен знак, че се е случило нещо много сериозно.
Данка бе чула, че говорим за Йежи. Приближи се и ме погледна в очите:
— Можеш ли да направиш нещо за него? — попита тя директно.
Знаех какво има предвид. Ако покварата не бъдеше изчистена, очакваше го бавна и ужасна смърт. Лесът те поглъщаше като гнилота, прояждаща паднало дърво, издълбаваше те отвътре и оставяше след себе си само едно чудовище, пълно с отрова, което не се интересува от нищо друго, освен да разпространява тази отрова. Ако отвърнех, че не мога нищо да сторя, ако признаех, че не знам нищо, ако й кажех, че съм изцедена — при положение, че Йежи беше толкова силно обсебен, а Змеят нямаше да се върне преди седмица и повече — знаех, че Данка ще издаде заповед. Щеше да прати неколцина мъже в дома му. Щяха да отведат Кристина в другия край на селото. После щяха да влязат в къщата и да излязат от нея с тежък вързоп, в който е увито тялото му. Щяха да го донесат тук и да го хвърлят на кладата заедно с горящия добитък.
— Мога да опитам някои неща.
Данка кимна.
Слязох бавно и тромаво от колата.
— Ще дойда с теб — каза Каша и преплете пръсти в моите, за да ме подкрепи. Тя виждаше, че имам нужда от помощ, макар да не си бяхме казали и дума. Двете заедно тръгнахме бавно към дома на Йежи.
Къщата му беше неудобна, в най-далечния край на селото, а гората стигаше почти до малката му градинка. Пътят беше неестествено тих за следобедния час, но всички бяха още при кошарите. Стъпките ни скърцаха в пресния сняг, навалял през нощта. Аз газех тромаво с роклята си през наветите преспи, но не исках да хабя сили, за да я променя в нещо по-подходящо за случая. Когато приближихме, го чухме: ръмжащо, гърлено стенание, което не спираше, а ставаше все по-силно и силно. С усилие потропахме на вратата.
Беше малка къща, но се наложи да чакаме дълго. Най-после Кристина открехна вратата и надникна навън. Взря се в мен, без да ме познае, но и самата тя беше почти неузнаваема: с тъмни, морави кръгове под очите и неимоверно издут корем от бебето. Тя се обърна към Каша, която обясни: „Агнешка дойде от кулата, за да помогне“ и погледна към мен.
След един дълъг, бавен миг, Кристина дрезгаво каза:
— Влезте.
Видях люлеещия се стол до огъня, близо до вратата, на който беше седяла тя. Осъзнах, че е чакала: чакала е да дойдат и да отведат Йежи. Имаше само още една стая, отделена със завеса. Кристина се върна при люлеещия се стол и отново седна в него.
Не плетеше, не шиеше, не ни предложи по чаша чай: просто гледаше огъня и се поклащаше. Стенанието в къщата се чуваше още по-силно. Аз стиснах ръката на Каша и двете заедно се приближихме до завесата. Тя протегна ръка и я дръпна настрани.