Йежи лежеше на спалнята. Беше тежко, грубо легло, сковано от малки дървени трупи, но в случая това бе за добро. Ръцете и краката му бяха вързани за колоните, а през кръста му преминаваше въже, преметнато през цялата рамка. Върховете на пръстите на краката му бяха почернели и ноктите му се белеха, а по местата, на които въжетата се търкаха в кожата, имаше отворени рани. Той дърпаше въжетата и издаваше кошмарния звук; езикът му беше подут и тъмен, и изпълваше почти цялата му уста, но когато влязохме, спря. Вдигна глава, погледна право в мен и се усмихна с окървавени зъби и пожълтели очи. После се засмя.
— Гледай ти, малка вещице. Гледай ти, гледай ти — повтаряше той с отвратителен напевен глас. Въпреки въжетата, изметна тялото си, така че цялото легло подскочи два пръста към мен, и през цялото време се хилеше. — Ела насам, ела, ела — пропя той. — Ела, малка Агнешке, ела, ела — продължаваше той като в ужасна детска песничка, а леглото всеки път подскачаше по малко към мен. Аз с треперещи ръце отворих торбата си с отвари, като се стараех да не го гледам. Никога не бях припарвала толкова близо до човек, обсебен от Леса. Каша, изправена и спокойна, не сваляше ръце от рамото ми. Струва ми се, че ако не беше тя, щях да избягам.
Не помнех заклинанието, което Змеят бе използвал за принца, но той ме беше научил на друго заклинание за зарастване на малки рани от порязано и изгорено, докато готвя или чистя. Реших, че няма да навреди. Започнах тихо да го пея, докато наливах глътка еликсир в голяма лъжица, сбърчила нос заради отблъскващата му миризма. После двете с Каша предпазливо се приближихме към Йежи. Той изтрака със зъби срещу мен и изви окървавените си ръце под въжетата в опит да ме одере. Аз се поколебах. Боях се да не ме ухапе.
— Чакай — каза Каша.
Тя отиде в съседната стая и се върна с ръжена и дебелата кожена ръкавица за въглища. Кристина я проследи с празен, лишен от всякакво любопитство поглед.
Сложихме ръжена напряко върху гърлото на Йежи и го притиснахме от двете страни върху леглото, а после моята безстрашна Каша надяна ръкавицата и стисна носа му отгоре. Държеше го, а той мяташе глава напред-назад, докато най-после не му се наложи да отвори уста, за да си поеме въздух. Излях вътре глътка от еликсира и отскочих назад тъкмо навреме: той вдигна брадичка и успя да затвори зъби, захапвайки малко от дантелата на ръкава ми. Аз се отскубнах, без да спирам да пея заклинанието с потрепващ глас, а Каша го пусна и застана до мен.
Нямаше го онова ослепително сияние, което си спомнях, но поне отвратителното напяване на Йежи спря. Видях заревото на еликсира, който се спускаше по гърлото му. Той се отпусна назад и започна да се мята на всички страни със силни протестни стонове. Аз не спирах да пея. От очите ми капеха сълзи — толкова уморена бях. Чувствах се като в онези първи дни в кулата на Змея, дори по-зле, но продължавах, защото не можех да спра, при положение че имаше шанс да променя ужасната гледка пред себе си.
Дочула напева, Кристина бавно се изправи и се приближи до вратата със смразяваща надежда, изписана на лицето. Еликсирът светеше в корема на Йежи като горещ въглен, а някои от кървавите резки по гърдите и китките му се затваряха. Докато пеех, тъмни кълба от зелено преминаха пред светлината като облаци пред пълна луна. Ставаха все повече и повече и се сгъстяваха, докато сиянието не изчезна. Йежи бавно спря да се мята и тялото му се отпусна в леглото. Песента ми постепенно заглъхна и спря. Пристъпих предпазливо напред, без да губя надежда, но той вдигна глава с жълто-луди очи и отново се изсмя: „Пробвай пак, Агнешке — каза той и щракна със зъби във въздуха като куче. — Ела и пробвай пак, ела насам, ела насам!“
Кристина простена и се свлече на пода до вратата. В очите ми пареха сълзи, повдигаше ми се, чувствах се изтощена. Йежи се кикотеше отвратително и се мяташе в леглото си, тежките му крака кънтяха в дървения под… нищо не се бе променило. Лесът беше победил. Покварата бе твърде силна, твърде напреднала.
— Нешка… — каза Каша меко, нещастно, въпросително. Аз потрих носа си с опакото на ръката си, после мрачно я пъхнах отново в торбата.
— Изведи Кристина навън — казах аз и изчаках да й помогне да стане и да излязат. Каша ме погледна тревожно за последно и аз се опитах да се усмихна, но устата ми не се подчиняваше.
Преди да се приближа до леглото, свалих тежката горна пола на роклята си и я увих три-четири пъти около лицето си, за да покрия носа си, като едва не се задуших. После си поех дълбоко въздух и го задържах. Счупих печата на сивата кипяща стъкленица и излях малко от каменното заклинание върху ухиленото, озъбено лице на Йежи.