Върнах тапата обратно и отскочих назад, колкото мога по-бързо. Той вече си беше поел въздух и димът се плъзгаше в ноздрите и устата му. По лицето му премина изненада. Кожата му започна да посивява и да се втвърдява. Той замълча, устата и очите му зееха отворени, тялото му замря, ръцете му застинаха на място. Смрадта на покварата избледняваше. Камъкът се плъзна по тялото му като вълна и когато свърши, аз треперех със смесица от облекчение и ужас: на леглото лежеше вързана статуя; статуя с разкривено от нечовешка ярост лице, която само един луд би могъл да извае.
Проверих дали съм затворила добре стъкленицата и като я прибрах в торбата, отворих вратата на къщата. Каша и Кристина стояха в дълбокия до глезените сняг на двора. Лицето на Кристина беше мокро и безнадеждно. Пуснах ги обратно вътре. Кристина се приближи до завесата и се загледа в лишената от живот статуя.
— Не го боли — уверих я аз. — Не усеща как се движи времето, кълна се в това. Така, ако Змеят знае начин да пречисти покварата… — Думите ми секнаха. Кристина се беше отпуснала безжизнено на стола си, като че ли повече не можеше да издържи собствената си тежест, и главата й клюмна. Не бях сигурна дали съм й сторила добро или само съм спестила болката на себе си. Не бях чувала да се е излекувал някой, заразен така тежко с поквара като Йежи.
— Не знам как да го спася — казах тихо аз. — Но може би Змеят ще знае… Реших, че си струва да опитаме.
Поне сега беше тихо в къщата, без воя и зловонието на покварата. Кошмарното празно изражение напусна лицето на Кристина, сякаш не си бе позволявала да мисли, и след миг тя сложи ръка на корема си и сведе поглед към него. Беше толкова близко до раждането, че виждах как бебето се движи под дрехите й. Тя ме погледна и попита:
— Кравите?
— Изгорихме ги. Всичките.
Тя наведе глава. Без съпруг, без животни, с дете на път. Разбира се, Данка щеше да се опита да й помогне, но годината щеше да бъде трудна за всички в селото. Изведнъж аз я помолих:
— Имаш ли рокля, която да ми дадеш в замяна на тази? — Тя вдигна очи към мен. — Няма да понеса да направя още и крачка с тази.
Кристина усъмнено изрови една стара, кърпена рокля от домашен плат и груба вълнена пелерина. Аз с радост свалих кадифено-копринените си одежди и ги оставих на купчина до масата. Със сигурност щяха да струват поне колкото една крава, а за известно време млякото щеше да поскъпне.
Когато с Каша най-после отново излязохме навън, вече притъмняваше. Огънят при кошарите продължаваше да гори и да хвърля оранжево зарево в другия край на селото. Къщите още бяха пусти. Студеният въздух хапеше през тънките дрехи; бях изцедена до мозъка на костите си. Тътрех се изтощено след Каша, която проправяше пъртина напред и от време на време се обръщаше, за да ме хване за ръката и да ме подкрепи. Имах една по-щастлива мисъл, която ме топлеше: не можех да се върна в кулата. Щях да ида при майка си и да остана там, докато Змеят не дойдеше да ме прибере. Какво друго можех да сторя?
— Той ще се забави най-малко седмица — рекох на Каша, — пък и може вече да съм му омръзнала и да ме остави тук. — Не биваше да казвам това дори в собствената си глава. — Не казвай на никого — добавих аз припряно, а тя спря, обърна се, прегърна ме и силно ме притисна в обятията си.
— Аз бях готова да отида — каза тя. — Всичките тези години… бях готова да бъда смела и да отида, но не можах да го понеса, когато отведе теб. Имах чувството, че всичко е било напразно, че животът ще си продължи постарому, сякаш никога не те е имало…
Тя замълча. Стояхме заедно, държахме се за ръце, плачехме и се усмихвахме едновременно; но изражението й внезапно се промени и тя ме дръпна назад за ръката. Аз се обърнах.
Те излизаха бавно от гората с премерена стъпка и широко разперени лапи, които стъпваха по коричката на снега, без да я пробиват. В нашите гори скитаха вълци — бързи, ловки и сиви; отвличаха ранените овце, но бягаха от ловците. Тези не бяха от нашите вълци. Масивните им гърбове, покрити с бяла козина, стигаха до кръста ми, а от челюстите им се подаваха розови езици: огромни челюсти с оголени зъби. Бледожълтите им очи гледаха в… в мен. Спомних си думите на Каша, че първите разболели се крави са били ухапани от вълк.
Водачът на глутницата беше малко по-дребен от останалите. Той подуши въздуха в моята посока, после обърна глава настрани, без да сваля поглед от мен. Откъм дърветата се приближиха още двама. Сякаш по сигнал глутницата се разпери като ветрило от двете ми страни, за да ме затвори. Вълците бяха излезли на лов — на лов за мен.