— Каша. Каша, махай се, бягай! — казах аз, а сърцето ми се късаше. Измъкнах ръката си от нейната и бръкнах в торбата си. Каша, бягай! — изкрещях аз, като извадих запушалката и хвърлих каменната отвара срещу водача, точно когато скочи върху мен.
Сивата мъгла го обви и в краката ми се стовари голяма каменна статуя на вълк, а ръмжащата му паст щракна до глезените ми. Един от другите вълци попадна в края на облака и каменната вълна го обзе по-бавно, докато той риеше с предни лапи в снега в опит да се измъкне.
Каша не побягна. Вместо това ме хвана за ръката и ме повлече назад към най-близката къща — къщата на Ева. Вълците виеха ужасяващо, душейки предпазливо двете статуи, после един от тях излая и глутницата се събра. Обърнаха се и се спуснаха срещу нас.
Каша ме дръпна през портата на Ева и я тръшна след себе си. Вълците прескочиха оградата с лекота като елени. Не смеех да хвърля огненото сърце срещу тях, защото нямахме никаква защита, с която да ограничим разпространението му — не и след всичко, което бях видяла този ден: той щеше да изпепели цялото село, може би и долината, и със сигурност двете ни с Каша. Вместо това извадих малкото зелено шишенце, надявайки се да смутя достатъчно зверовете, за да влезем в къщата. „От това расте трева“, беше обяснил небрежно Змеят, когато го попитах за тази отвара: топлият й, здрав цвят ми изглеждаше някак приветлив, като никоя друга от магиите в лабораторията. „Както и безброй плевели. Върши работа, само ако се е наложило да запалиш цялата нива“. Помислих си, че мога да я използвам, за да възстановя пасбището след огненото сърце. Отворих запушалката с треперещи ръце и отварата се изля по пръстите ми. Ухаеше прекрасно — на хубаво, чисто и свежо, приятно лепкаво като смачкана трева и пролетни листа, пълни със сокове — и аз я хвърлих от шепите си върху заснежената градина.
Вълците тичаха към нас. В този момент от мъртвите зеленчукови лехи избуяха яркозелени пълзящи стъбла, напомнящи на скачащи змии, и се впуснаха към вълците, за да се увият около краката им и да ги спрат на сантиметри от нас. Изведнъж всичко започна да расте, като че ли цялата година се сгъсти в една минута; навсякъде плъзнаха боб, хмел и тикви, които ставаха абсурдно огромни. Растенията препречиха пътя на вълците, въпреки че те се бореха и ги късаха със зъби. Стъблата ставаха все по-големи и пускаха бодли с размера на ножове. Дебел зелен ствол се уви около един от зверовете като около дърво, а върху друг падна тиква, толкова тежка, че го размаза на земята, преди да се пръсне на парчета.
Докато гледах слисано случващото се, Каша протегна ръка към мен и заедно се запрепъвахме към вратата. Но колкото и да я натискаше Каша, тя не се отваряше. Втурнахме се към малкия празен обор — по-скоро кочина за прасета — и се затворихме вътре. Нямаше нито една вила наоколо — всичко беше при кошарите. Единственото, което приличаше на оръжие, беше малка брадвичка за дърва. Стиснах я отчаяно, а Каша подпря вратата. Останалите вълци бяха успели да се измъкнат от избуялата градина и отново ни нападаха. Изправяха се на задни крака, дращеха по вратата, щракаха със зъби, а после злокобно спряха. Долавяхме как се движат; чухме един от тях да вие от другата страна на обора, под малкото високо прозорче. Обърнахме се тревожно и точно в този миг трима влетяха вътре един след друг. Останалите продължаваха да вият от другата страна на вратата.
Бях изцедена. Опитах се да измисля някакво заклинание, някаква магия, нещо, което би могло да ни помогне срещу зверовете. Може би отварата ми беше вдъхнала нови сили, като на градината, или пък се дължеше на паниката, но във всеки случай вече не се чувствах премаляла от умора и можех да направя ново заклинание, стига да се сетех за някое подходящо. Отчаяно се чудех дали ванасталем може да прави брони, а после извиках Рауталем, смесвайки го напосоки със заклинанието за точене на кухненски ножове, и грабнах старото очукано ламаринено корито. Не ми беше много ясно какво ще се получи, но се надявах. Може би магията се опитваше да спаси мен и себе си, защото коритото се изглади и се превърна в огромен щит от тежка стомана. Двете с Каша се свихме зад него в ъгъла, точно когато вълците се нахвърлиха върху нас.
Тя грабна брадвата от ръката ми и ги заудря по лапите и муцуните, докато те дращеха отстрани и се мъчеха да свалят щита. Ние го стискахме с всичка сила, борейки се отчаяно за живота си, но за мой ужас един от вълците — един вълк! — се приближи целенасочено до залостената врата на обора и вдигна с нос резето.
Останалата част от глутницата ни загради. Нямаше къде да бягаме, нямаше останали трикове в торбата ми. Двете с Каша се вкопчихме една в друга, стиснали здраво щита. В следващия миг зад гърба ни се срути цялата стена на бараката и ние паднахме назад в снега в краката на Змея. Глутницата с вой се нахвърли като едно цяло към него, но той вдигна ръка и изпя дълго, невъзможно заклинание, без да си поема въздух. Вълците се разпаднаха във въздуха със смразяващ звук като прекършване на клонка и се строполиха мъртви на снега.