Двете с Каша бяхме все така вкопчени една в друга, докато наоколо падаха труповете на вълците. Вдигнахме очи към Змея, а той ме изгледа свирепо и яростно изръмжа:
— От всички безумни неща, които можеше да сътвориш, ти, чудовищно, малоумно, побъркано момиче…
— Внимавайте! — извика Каша, но твърде късно: последният куцащ вълк с изплескана в оранжево козина от тиквата, прескочи стената на градината и макар Змеят да изрече заклинание, докато се обръщаше, звярът успя да одере ръката му с нокти, преди да умре. Три алени капки кръв белязаха снега при краката му.
Той падна на колене, стиснал ръката си в лакътя. Черният вълнен ръкав на дрехата му беше раздран. Плътта му вече позеленяваше от покварата около одраното. Отвратителният цвят се спря при пръстите, стиснали ръката, под които излизаше мъждива светлина, но вените на предмишницата му се подуваха. Започнах да ровя за еликсира в торбата си.
— Излей го отгоре — процеди той през зъби, когато му го поднесох да пие. Аз се подчиних и всички притаихме дъх, но черното петно не изчезна, само спря да се разпространява толкова бавно.
— Кулата — нареди той. По челото му се разливаше пот. Челюстите му бяха толкова стиснати, че едва говореше. — Слушай: зокинен валису, акенеж хинису, кожонен валису.
Погледнах го с отворена уста. Нали не вярваше, че ще успея да направя магия, с която да се върнем? Той обаче не каза нищо повече. Възпирането на покварата отнемаше цялата му сила, а аз си спомних, макар и твърде късно, какво ми бе казал той: как, ако Лесът зарази мен — една необучена и безполезна вещица — ще ме превърне в нещо ужасно. В какво ли можеше да превърне него, най-изкусния маг в околността?
Обърнах се към Каша, извадих стъкленицата с огненото сърце и я пъхнах в ръцете й.
— Кажи на Данка да изпрати някого в кулата — казах аз с равен, отчаян глас. — Ако не излезем и двамата, за да го уверим, че всичко е наред, ако има и капка съмнение — да я изгори до основи.
Очите й бяха пълни с тревога за мен, но тя кимна. Обърнах се към Змея и коленичих в снега до него.
— Добре — каза той кратко, стрелкайки Каша с очи. Тогава разбрах, че най-кошмарните ми страхове са се оправдали. Стиснах го за ръката, затворих очи и си представих стаята в кулата. После изрекох думите на заклинанието.
Глава 6
Помогнах на Змея да измине, залитайки, краткото разстояние до малката ми стая. Въжето от копринени рокли още висеше от прозореца. Нямаше шанс да го заведа в собствените му покои; докато го отпусках на леглото, вече тежеше като мъртвец. Продължаваше да стиска ръката си и някак успяваше да удържа покварата, но светлината на пръстите му ставаше все по-слаба. Положих го на възглавниците и за миг се надвесих тревожно над него в очакване да ми каже какво да правя, но той не продума, вперил невиждащи очи в тавана. Малката рана се беше подула като ухапване от най-отровен паяк. Той дишаше тежко и учестено, а ръката му под мястото, на което я стискаше, беше станала отвратително зелена — също като кожата на Йежи. Ноктите му почерняваха.
Изтичах долу в библиотеката, като изподрасках краката си до кръв в стъпалата. Не усетих болка. Книгите бяха елегантно подредени, както винаги, спокойни и невъзмутими пред моето отчаяние. Някои от тях вече ми бяха познати — като стари врагове, пълни със заклинания и магически формули, които неизменно се объркваха в устата ми, а страниците щипеха неприятно, щом докоснех пергамента. Въпреки това се качих на стълбичката и започнах да ги вадя от рафтовете. Отварях ги една по една и ги прелиствах, но напразно: дестилацията на есенция от мирта може да беше полезна във всякакви случаи, но сега нямаше да помогне, а шестте рецепти за запечатване на стъкленица ме изкараха от равновесие.
Тези безполезни усилия обаче ме забавиха достатъчно, за да проясня мисълта си. Осъзнах, че не мога да се надявам да намеря отговора на този кошмар в книгите със заклинания, по които Змеят се бе опитвал да ме обучава: както неведнъж бе казвал, те бяха пълни с тривиални формули и трикове, които всеки нескопосан магьосник би трябвало да може да измайстори за миг. Огледах несигурно долните лавици, където държеше книгите, които четеше самият той и до които строго ме бе предупредил да не припарвам. Някои бяха подвързани в нова, гладка кожа със златен обков, други бяха стари и на път да се разпаднат; някои бяха високи колкото цялата ми ръка, други биха се побрали в дланта ми. Прокарах пръсти по тях и импулсивно извадих една по-малка книжка, в която бяха напъхани множество листчета хартия. Имаше изгладена от употреба подвързия със семпъл надпис.