Това беше дневник, написан с дребен, гъст почерк, почти нечетлив на пръв поглед и пълен със съкращения. Между почти всяка двойка страници бяха пъхнати по един или няколко листа, изписани с почерка на Змея, в които бяха изложени различни начини за изпълняването на всяко заклинание, включително обяснение на всичките му действия: поне това изглеждаше по-обещаващо, сякаш гласът му говореше от хартията.
Имаше десетина заклинания за излекуване и почистване на рани — от болест и гангрена, не от магична поквара, но все пак си струваше да опитам. Прочетох едно заклинание, в което се препоръчваше да се направи разрез на отровената рана, да се натъпче с розмарин и кора от лимон, след което да се извърши нещо, което авторът наричаше полагане на дъх върху раната. Змеят беше изписал ситно четири страници по въпроса и беше нарисувал схеми, в които даваше близо петдесет варианта: толкова розмарин, сушен или свеж, толкова лимон, със сърцевина или без, стоманен или железен нож, различни заклинания.
Не беше написал кои от опитите са се оказали по-ефективни от другите, но щом си беше направил труда, сигурно бе имало защо. Трябваше само да му помогна толкова, че да може да каже поне няколко думи, за да ми даде наставления. Хукнах надолу към кухнята, където намерих голяма китка розмарин и лимон. Взех един чист нож за белене, както и няколко нови кърпи и тенджера с гореща вода.
После се поколебах: погледът ми попадна върху големия сатър, който лежеше на камъка си. Ако не успеех да сторя друго, ако не съумеех да му дам сила да говори… не знаех дали ще мога да го направя, дали ще мога да отрежа ръката му. Но бях видяла Йежи на леглото — кискащ се и чудовищен, нищо общо с тихия, тъжен мъж, който винаги ми кимаше на алеята; бях видяла хлътналото лице на Кристина. Преглътнах и взех сатъра.
Наточих двата ножа, като решително не мислех за нищо, и отнесох всичко горе. Прозорецът и вратата бяха отворени, но въпреки това в малката ми стаичка бе започнала да се събира отвратителната миризма на покварата. Стомахът ми се преобърна колкото от физическото усещане, толкова и от ужас. Струваше ми се, че няма да понеса вида на Змея в това състояние: жизнените му крайници — загнили, острият му език — сведен до вой и ръмжене. Вдишванията му бяха станали по-кратки, а очите му бяха полузатворени. Лицето му беше смразяващо бледо. Подпъхнах кърпите под ръката му и ги вързах с парче канап. Обелих широки ивици от кората на лимона, а след това накъсах листенцата на розмарина от дръжките, смачках ги и ги пуснах във врялата вода, така че силната сладка миризма да пропъди зловонието в стаята. После прехапах устни, събрах сили и разрязах подутата рана с ножчето за белене. От нея се изля зелена, лепкава жлъчка. Започнах да я поливам с горещата вода, докато не се изчисти. Взех две шепи от попарената билка и лимона и ги натъпках в раната.
В бележките на Змея не се казваше какво означава да се положи дъх върху раната, затова се наведох и започнах да шепна над нея заклинанията, като ги изпробвах едно след друго с пресекващ глас. Усещах ги в устата си като неподходящи, тромави и ръбати, и нищо не се случваше. Отчаяно погледнах пак изписания със ситен почерк оригинален текст. Там имаше един ред, на който пишеше: „Кай и тихас, изпети подходящо, притежават особено достойнство“. В заклинанията на Змея имаше всякакви вариации около тези срички, но все преплетени с други в дълги, сложни фрази, които се оплитаха на езика ми. Вместо това аз се наведох и запях „Тихас, тихас, кай тихас, кай тихас“ отново и отново, унасяйки се в мелодията на любимата ми песничка за рожден ден, в която се пожелаваха сто години живот.
Звучи абсурдно, но ритъмът й беше лек и познат, някак успокояващ. Вече не мислех за думите, те сами изпълваха устата ми и се изливаха от нея като вода от чаша. Забравих налудничавия смях на Йежи и зеления, жлъчен облак, който бе удавил светлината в него. Останаха само спокойното движение на песента и споменът за засмени лица, събрани около маса. И тогава магията най-сетне потече, но не по същия начин, както когато Змеят я изтръгваше от мен с уроците си. Този път мелодичното заклинание приличаше на поток, увлякъл магията в себе си, а аз седях до брега му със стомна, която никога не пресъхваше, и изливах сребриста нишка в бурните му води.