Под ръцете ми сладкото ухание на розмарин и лимон се усилваше и надделяваше над смрадта на покварата. От раната потече още жлъчка и то толкова много, че бих се притеснила, ако ръката на Змея всъщност не изглеждаше по-добре: ужасяващият зелен цвят избледняваше, тъмните и подути вени се връщаха на мястото си.
Бях останала почти без дъх, но някак си усещах, че съм приключила, че работата ми е свършена. Завърших напева просто — с един тон нагоре и надолу — към края почти тананиках. Искрящото сияние на мястото, на което Змеят държеше лакътя си, ставаше по-силно и ярко; внезапно от хватката му се стрелнаха линии светлина, които потекоха по вените му и се разклониха по тях. Гнилотата изчезваше: плътта му изглеждаше здрава, кожата — зараснала. С болнава бледост от липсата на слънце, но типична за него.
Гледах го, притаила дъх, и не смеех да се надявам. Изведнъж тялото му се раздвижи. Той въздъхна продължително и дълбоко, премигна срещу тавана с очи, в които се бе върнало съзнанието, и пръстите му един по един отпуснаха желязната си хватка на лакътя. Идеше ми да заридая от облекчение: невярваща и изпълнена с надежда, аз вдигнах очи към лицето му с плаха усмивка на устните. Змеят ме гледаше със смаяна ярост.
Той се надигна от възглавниците. С невярващо изражение събра розмарина и лимона от ръката си в шепа, след това се протегна и взе малкия дневник от завивката върху краката си — бях го оставила там, за да поглеждам, докато работя. Взря се в заклинанието, после обърна книгата да види гърба й, сякаш не вярваше на собствените си очи, а после изригна:
— Ти, невъзможно, жалко, безразсъдно противоречие, какво, за бога, направи сега?
Аз възмутено се отдръпнах. Такава реакция, след като току-що бях спасила не само живота му, но всичко, което би могъл да бъде, и цялото кралство от онова, в което Лесът би могъл да го превърне!
— А какво трябваше да направя? И откъде да знам как да го направя? Освен това нали се получи?
По някаква причина това го накара да изпадне в почти нечленоразделен гняв. Той се надигна от кушетката, запрати книгата в другия край на стаята, така че записките се разлетяха във всички посоки, и излезе в коридора, без да каже и дума повече.
— Можеше да ми благодарите! — извиках след него, също вбесена. Едва когато стъпките му заглъхнаха, си спомних, че той беше ранен, докато спасяваше моя живот, и че несъмнено бе положил огромни усилия изобщо да ми се притече на помощ.
Тази мисъл, разбира се, само ме потисна още повече. Както и тежкият труд, за да почистя малката си стаичка и да сменя постелята на леглото си. Петната не искаха да излязат и всичко вонеше неприятно, но все пак без онази непоносима зловеща смрад. Накрая реших все пак да използвам магия. Канех се да изрека едно от кратките заклинания, на които ме бе научил Змеят, но вместо това отидох да взема дневника от ъгъла. Бях признателна на тази малка книжка и на незнайния магьосник или вещица, който я беше написал, макар и Змеят да не изпитваше същите чувства към мен, и с радост открих, още в началото, формула за освежаване на стая: „Тища, изпята нагоре и надолу, ще подейства и покаже пътя“. Затананиках си почти наум, докато обръщах целия влажен, осеян с петна дюшек. Наоколо стана хладно и мразовито, но не неприятно. Когато свърших, постелките светеха от чистота като изпрани, а дюшекът ми ухаеше като току-що натъпкан с лятно сено. Оправих си леглото и се отпуснах тежко на него, почти изненадана от последните капки отчаяние, които ме напуснаха заедно с цялата ми сила. Едва успях да дръпна завивката върху себе си, преди да потъна в сън.
Събудих се бавно, спокойно, безметежно, под слънчевите лъчи, които нахлуваха през прозореца и ме обливаха, и чак след това постепенно осъзнах, че Змеят е в стаята ми.
Той седеше до прозореца на малкия работен стол, впил поглед в мен. Аз седнах, разтърках очи и го изгледах не по-малко сурово. Той вдигна малката книжка.
— Какво те накара да вземеш точно тази? — попита той.
— Беше пълна с бележки! Реших, че е важна.
— Не е важна — отвърна той, макар че предвид гневния му тон, не му повярвах. — Безполезна е. Безполезна е вече петстотин години, откакто е написана, и след цял век проучвания пак си остана такава.
— Е, днес не беше безполезна — възразих аз, скръстила ръце пред гърдите си.
— Как разбра колко розмарин да използваш? И колко лимон?
— Вие сте използвали най-различни количества според таблиците! Предположих, че не е от голямо значение.