— Всички тези таблици отразяват провали, непохватен имбецил! — изкрещя той. — Нито една нямаше ни най-малък ефект — нито от части, нито в каквато и да било комбинация, с каквото и да било заклинание! Ти какво направи?
Гледах го втренчено.
— Сложих достатъчно, за да се получи сносна миризма, и го запарих, за да стане по-силно. И използвах заклинанието на страницата.
— Тук няма никакво заклинание! Само две най-обикновени срички, без никаква сила…
— Когато ги пях достатъчно дълго, магията потече. Пях ги с мелодията на „Многая лета“ — добавих аз. Той почервеня от възмущение.
Следващият час премина в разпит за всеки детайл от заклинанието, което бях направила, като Змеят се ядосваше все повече: изобщо не успявах да отговоря на въпросите му. Искаше да знае точните срички и повторения, на какво разстояние съм била от ръката му, колко клонки розмарин съм използвала, колко кора от лимон. Много се стараех да отговарям, но въпреки това усещах, че нищо не е както трябва, и накрая, докато той пишеше гневно по листа си, добавих:
— Но всичко това няма никакво значение.
Той вдигна глава и ме изгледа убийствено, но аз отвърнах убедено, макар и със заекване:
— Това е просто… един начин. Не е единственият. — Посочих към бележките. — Вие се опитвате да намерите път, където няма такъв. То е като… да вървиш през гората — изтърсих аз. — Просто се промъквате между храстите и дърветата и всеки път е различно.
Завърших победоносно, доволна, че съм намерила обяснение, което изглеждаше толкова ясно. Той обаче само захвърли перото си и се отпусна ядосано на стола.
— Това са глупости — каза той почти жаловито, а после втренчи някак разстроен поглед в собствената си ръка, сякаш предпочиташе покварата пред перспективата да греши.
Изгледа ме смразяващо, но вече и аз самата започвах да губя търпение, жадна и гладна като вълк, все още в парцаливия сукман на Кристина, който висеше от рамото ми и не топлеше. Омръзна ми, затова станах и без да обръщам внимание на изражението му, заявих:
— Слизам в кухнята.
— Хубаво — сопна се Змеят и се отправи бесен към библиотеката си.
Той обаче не можеше да понесе въпросът му да остане без отговор. Преди пилешката супа да се е сготвила, отново се появи при кухненската маса с друга светлосиня книга със сребрист обков — голям и изящен. Остави я на масата до дръвника и твърдо каза:
— Естествено. Просто имаш лечителска дарба, която те е навела на правилното заклинание, макар вече да не си спомняш точно подробностите. Това би обяснило цялостната ти неумелост: лечението е особен клон на магичните изкуства. Предполагам, че ще напредваш значително по-добре, когато насочим вниманието си към тези дисциплини. Ще започнем с малките заклинания на Грошно.
Той сложи ръка върху книгата.
— Не, няма, не и преди да съм обядвала — отвърнах аз, без да спирам: тъкмо кълцах морковите.
Змеят измърмори нещо под носа си относно непокорните идиоти. Аз не му обърнах внимание. Той се задоволи да седне й когато му подадох купичка, да изяде супата си с дебел резен селски хляб, който, както си дадох сметка, бях приготвила онзи ден; бях отсъствала от кулата само един ден и една нощ. Струваха ми се като хиляда години.
— Какво стана с химерата? — попитах аз с лъжица в устата, докато се хранехме.
— Слава богу, Владимир не е глупак — отвърна Змеят и избърса устата си с измагьосана салфетка. Трябваше ми една секунда да разбера, че говори за барона. — След като изпратил ездача, примамил онова нещо до границата, като заложил телета, и се погрижил от всички страни да го дебнат копиеносци. Изгубил десетима, но успял да го хване на няма и час път от планинския проход. Бързо го убих. Беше малко, колкото пони.
Заучеше странно мрачно.
— Това не е ли хубаво? — попитах аз.
Змеят ме изгледа с досада.
— Беше капан — сопна се той, като че ли това би било очевидно за всеки здравомислещ човек. — Трябвало е да ме задържи далеч, докато покварата превземе целия Дверник. — Той се загледа в ръката си, като разтваряше и свиваше юмрука си. Беше се преоблякъл и сега носеше зелена вълнена риза, стегната със златна гривна на китката. Чудех се дали има белег под ръкава му.
— Значи съм сторила добре, като съм отишла? — дръзнах да попитам.
Изражението, което се изписа на лицето му, беше кисело като мляко, оставено навън посред лято.
— Ако може така да се каже, след като за по-малко от ден си изляла от най-ценните ми отвари като за петдесет години. Изобщо ли не ти хрумна, че ако могат да се пилеят толкова лесно, щях да дам по половин дузина стъкленици на всички селски старейшини и да си спестя усилията изобщо да стъпвам там.