— Не може да струват повече от живота на хората! — изстрелях аз веднага.
— Един живот пред теб сега не струва сто живота на друго място след три месеца. Слушай, глупачке, в момента пречиствам едно шишенце с огнено сърце; започнах го преди шест години, когато кралят можеше да си позволи да ми даде нужното злато, и ще бъде готово след още четири. Ако дотогава изразходваме целия ми запас, мислиш ли, че Росия великодушно ще се стърпи да не опожари нивите ни, след като знае, че ще сме измрели от глад и ще молим за мир, преди да бъдем в състояние да им върнем жеста? Подобна цена имат и всички останали стъкленици, които си изхабила. Още повече, че Росия разполага с трима майстори магьосници, които могат да приготвят отвари, а ние само с двама.
— Но ние не сме във война! — възразих аз.
— Напролет ще бъдем, ако чуят песен за огнено сърце и вкаменяване, и прахосничество, и решат, че са спечелили надмощие. — Той замълча, после тежко добави. — Или ако чуят песен за лечител, който е достатъчно силен, за да изчиства зарази, и си помислят, че щом завършиш обучението си, везните ще наклонят в наша полза.
Преглътнах и сведох очи към супата си. Нереално ми звучеше Росия да обяви война заради мен, заради нещо, което аз съм направила или си въобразяват, че мога да направя. Но после отново си спомних ужаса, който изпитах, когато видях сигналните огньове, а него го нямаше и аз не можех да сторя почти нищо, за да помогна на близките си. Все още не съжалявах, че съм взела отварите, но вече не можех да се преструвам, че няма значение дали съм научила някое заклинание или не.
— Мислите ли, че ще мога да помогна на Йежи, когато се обуча? — попитах аз.
— Да помогнеш на човек, напълно обзет от покварата? — намръщи се Змеят. После намусено призна: — Не би трябвало да можеш да помогнеш и на мен.
Аз вдигнах купичката си, допих супата, оставих я настрани и го погледнах над надрасканата, издълбана кухненска маса.
— Добре — казах мрачно аз. — Да започваме.
За съжаление желанието да изуча магията не означаваше непременно успех. Малките заклинания на Грошно изпиваха силите ми, формулите за омагьосване на Метродора не омагьосваха нищо. След като позволих на Змея още три дни да ме измъчва с лечебни заклинания, които до едно излизаха тромави и неправилни, на следващата сутрин се отправих към библиотеката с малкия, изтъркан дневник в ръка и го сложих на масата пред него. Той се намръщи.
— Защо не ме учите от това?
— Защото не става — сопна се той. — Едва успях да кодирам най-простите формули в годен за употреба вид, но нито една от висшите. Въпреки цялата й слава, тази книга на практика не струва почти нищо.
— Каква слава? — попитах аз и погледнах към книгата. — Кой я е написал?
Той пак се намръщи.
— Яга.
За миг замръзнах на място. Старата Яга беше умряла много отдавна, но за нея имаше малко песни и бардовете ги пееха предпазливо, само през лятото, и то по пладне. Тя беше мъртва и погребана от петстотин години, но това не й бе попречило да се появи в Росия само преди четиридесет години, на кръщенето на новородения принц. Превърнала шестима стражи, които се опитали да я спрат, в жаби, други двама приспала, отишла при бебето и се надвесила намръщено отгоре му. После се изправила, с раздразнение заявила: „Времето ми избяга“, и после изчезнала сред облак от дим.
Така че смъртта не беше нещо, което можеше да я спре да дойде и да вземе обратно книгата си със заклинания, но Змеят се ядоса още повече на изражението ми.
— Държиш се като сърдито шестгодишно хлапе. Противно на всеобщите фантазии, тя е мъртва и каквито и разходки да си е правила във времето преди това, уверявам те, че е имала по-висока цел, а не се въртяла наоколо да подслушва клюките за себе си. Що се отнася до тази книга, похарчих прекалено много пари и усилия, за да се сдобия с нея, и се поздравявах с успеха, докато не разбрах колко е вбесяващо непълна. Използвала я е само за подсещане; няма никакви подробности за истинските заклинания.
— Четирите, които изпробвах аз, проработиха идеално — отвърнах аз, но той ме изгледа скептично.
Не ми повярва, докато не ме накара да направя пет-шест от заклинанията на Яга. Те всички си приличаха: няколко думи, няколко жеста, няколко билки и други предмети. Нито една отделна част не бе от значение, нямаше и строг ред в думите. Разбирах защо Змеят мислеше, че е невъзможно да ме научи на тях: самата аз не помнех какво правя, още по-малко бях в състояние да обясня защо, но изпитвах неизразимо облекчение след скованите, свръхсложни заклинания, с които ме занимаваше той. Първото ми описание си оставаше вярно: чувствах се така, сякаш си проправям път в гора, която виждам за първи път, а думите й бяха като напътствия на опитен берач: „Има боровинки на северния склон“ или „Ще намериш хубави гъби до брезите ей там“, или „Има лесен път през къпинака отляво“. Не я интересуваше как ще стигна до боровинките: само ми показваше вярната посока и ме оставяше сама да се оправям, опипвайки земята с крака.