— Най-мръсното нещо в тази кула си ти — отвърна той. Беше вярно, но все пак грубо. Изчервих се и с наведена глава се приближих до масата. Оставих всичко и го погледнах. Със свито сърце осъзнах, че докато съм се мотала, всичко е изстинало, освен маслото, което се беше размекнало в чинията. Дори прекрасната ми печена ябълка се беше втвърдила.
Гледах отчаяно храната и се чудех какво да правя, дали да не отнеса всичко пак долу? Или пък той няма да се впечатли? Обърнах се и едва не извиках: той стоеше точно до мен и надничаше през рамото ми.
— Разбирам защо се уплаши да не те изпека — каза той, като се наведе, загреба една лъжица яхния през изстиналата мазнина на повърхността и я върна обратно. — Ти щеше да бъдеш по-добър обяд от този.
— Аз не съм идеална готвачка, но…
Исках да му обясня, че не съм и толкова зле, просто съм объркала пътя, но той изсумтя и ме прекъсна.
— Има ли нещо, което можеш да правиш? — попита той насмешливо.
Ако ме бяха учили да сервирам, ако някога бях допускала, че мога аз да бъда избраната и се бях подготвила, ако не бях толкова нещастна и уморена, ако не се бях почувствала макар и малко горда от себе си в кухнята, ако не се беше присмял на вида ми със злоба, а не както правеха всички, които ме обичаха — ако поне едно от тези неща не беше така и ако не бях се блъснала в него на стълбите и не бях открила, че той не иска да ме хвърли в огъня, вероятно щях просто да се изчервя и да побягна.
Вместо това хвърлих ядосано подноса на масата и извиках:
— Защо ме взехте тогава? Защо не взехте Каша?
Веднага щом го изрекох, млъкнах от срам и ужас. Изпитах желание веднага да си взема думите назад, да му кажа, че съжалявам, че не го мисля и не смятам, че е трябвало да вземе Каша вместо мен, а после щях да отида и да приготвя нов обяд…
— Кой? — попита той нетърпеливо.
Погледнах го изненадана.
— Каша! — Той ме гледаше така, сякаш само потвърждавах идиотизма си, и в объркването си аз напълно забравих благородните си намерения. — Щяхте да вземете нея! Тя е… тя е умна и смела, и готви чудесно, и…
С всяка следваща секунда Змеят изглеждаше все по-ядосан.
— Да — прекъсна ме той, — помня това момиче — нямаше конска физиономия и не беше мърлява, и подозирам, че нямаше да ми крещи сега: достатъчно. Вие, селските момичета, всичките сте досадни в началото, но ти се оказа особено изявен случай на несръчност.
— Значи не ви трябвам! — избухнах аз, ядосана и обидена от „конската физиономия“.
— За голямо мое съжаление, точно тук грешиш — отвърна той.
После ме хвана за китката и ме завъртя. Застана зад мен и протегна ръката ми над храната на масата.
— Лиринталем. — Странната дума се търкулна като капка вода от езика му и отекна звънко в ушите ми. — Кажи го заедно с мен.
— Какво?
Чувах я за първи път. Той ме натисна по гърба, доближи уста до ухото ми и прошепна:
— Кажи го!
Аз потреперих. Исках само да ме пусне и затова повторих лиринталем все така с ръка над храната.
Изведнъж въздухът над нея се развълнува, като че ли целият свят беше езеро, в което той можеше да хвърля камъчета, и това беше ужасяващо. Когато отново се успокои, храната беше променена. На мястото на яйцата имаше печено пиле, вместо заешката яхния — свеж зелен фасул, въпреки че сезонът му беше минал преди седем месеца, а печената ябълка беше заменена от сладки с тънки като хартия ябълкови резени, тлъсти стафиди и медена глазура.
Змеят ме пусна. Олюлях се, останала без опора, и се хванах за ръба на масата. Дробовете ми се изпразниха, сякаш някой беше седнал на гърдите ми; чувствах се като изстискан лимон. В периферното ми зрение блещукаха звезди и едва не припаднах. Някъде в далечината го виждах как гледа подноса странно намръщен, като че ли беше едновременно изненадан и подразнен.
— Какво ми направихте? — прошепнах аз, щом си възвърнах способността да дишам.
— Престани да хленчиш — отвърна той пренебрежително. — Елементарна магия.
И да е бил изненадан от нещо, това чувство вече беше изчезнало. Той махна с ръка към вратата и се настани на масата.
— Добре, излизай оттук. Виждам, че ще губиш впечатляващо количество от времето ми, но за днес ми стига.
С радост се подчиних. Дори не посегнах да взема подноса, само се измъкнах бавно от библиотеката, притиснала длан към тялото си. Още се олюлявах от слабост. Отне ми почти половин час да се завлека по стълбите до най-горния етаж, после влязох в малката стаичка, затворих вратата, дръпнах шкафа пред нея и се строполих на леглото. Ако Змеят е идвал, докато съм спяла, не съм чула нищо.