А свирачът се скри зад хълмовете с танцова стъпка и никога повече не се върна.
Имаше бурни аплодисменти. Шоуто си го биваше, всички бяха съгласни, макар и да бе доста скъпо. Несъмнено беше нещо, което щяха да разказват на децата си.
Глуповидното хлапе — същото, което се бе съревновавало със свирача се върна на площада. И него обсипаха с овации. Май щеше да се окаже добър ден като цяло. Хората се зачудиха дали няма да се наложи да поувеличат бройката на децата си, за да има място за всичките приказки.
Но осъзнаха, че ще остане достатъчно в запас и за внуците им, когато пристигнаха другите плъхове.
А те се появиха внезапно, изскачайки от каналите, канавките и цепнатините. Не цвъртяха и не тичаха. Просто седяха там и гледаха хората.
— Ей, свирачо! — извика кметът. — Пропуснал си няколко!
— Не. Ние не сме от плъховете, които тичат след свирачи — обади се глас. — Ние сме от плъховете, с които трябва да се споразумееш.
Кметът сведе поглед. До ботушите му стоеше един плъх и гледаше към него. Като че ли държеше меч.
— Татко — обади се Злобина зад рамото му, — няма да е зле да изслушаш този плъх.
— Но това е плъх!
— Известно му е, татко. А също как може да си върнете парите, доста от храната и къде да откриете част от онези, които са крадели храна от всички ни.
— Но той е плъх!
— Да, татко. Но ако говориш с него по човешки, той може да ни помогне.
Кметът се втренчи в събралите се редици на Клана.
— Трябва да говорим с плъхове?
— Би било доста добре, татко.
— Но те са плъхове! — Кметът изглежда се опитваше да се задържи за тази мисъл, като че беше спасителен пояс в бурно море и би се удавил, ако я пусне.
— ’Звинете, ’звинете — обади се глас до него. Той сведе поглед към мърлява, наполовина опърлена котка, която му се ухили.
— Тая котка не каза ли нещо току-що?
Морис се озърна:
— Коя котка?
— Ти! Ти ли се обади току-що?
— Ще ти олекне ли, ако отвърна „не“?
— Но котките не могат да говорят!
— Е, не мога да обещая, че бих могъл да дръпна, тъй де, дълга прочувствена реч след вечеря, пък и не ме карай да изнасям комичен монолог — направи физиономия Морис — и не мога да изговарям трудни думи като „мармалад“ и „лумбаго“. Но основният ми репертоар напълно ми позволява да водя простичък смислен разговор. Говорейки от позицията на котка, бих искал да знам какво има да казва плъхът.
— Господин кмете? — приближи се Кийт, въртейки новата свирка в ръце. — Не мислите ли, че е време да оправя проблема ви с плъховете веднъж завинаги?
— Да го оправиш? Но…
— Всичко, което се иска от вас, е да поговорите с тях. Свикайте градския съвет и поговорете с тях. От вас зависи, господин кмете. Можете да викате, да крещите, да насъскате кучетата и хората да тръгнат да млатят плъховете с метли и, да, те ще избягат. Но няма да избягат далеч. И ще се върнат. — Като се изравни със смутения мъж, той се наведе към него и прошепна: — А те живеят под дюшеметата ви, сър. Знаят как да използват огън. Знаят всичко за отровата. О, да. Така че… изслушайте този плъх.
— Той заплашва ли ни? — кметът се оцъкли към Загар.
— Не, господин кмете — каза Загар, — предлагам ви… — Хвърли поглед към Морис, който кимна. — … чудесна възможност.
— Ти наистина можеш да говориш? Можеш да мислиш?
Загар го изгледа. Беше дълга нощ. Не искаше да си спомня нищо от нея. А сега щеше да последва един още по-дълъг, по-тежък ден. Той пое дълбоко дъх.
— Ето какво предлагам — каза. — Вие се престорете, че плъховете могат да мислят, а аз обещавам да се престоря, че и хората уж могат да мислят.
Глава 12
Тълпата се натъпка в градския Плъхком. Повечето трябваше да останат отвън, протягайки вратове над главите на другите, за да видят какво става.
Членовете на градския съвет се бяха струпали в единия край на дългата маса. Десетина от старшите плъхове се бяха сгърбили на другия край.
А в средата беше Морис. Озова се там изневиделица, със скок от пода.