Хората се облещиха. Плъховете също.
— Няма ли? — попита Загар.
— Няма ли? — попита кметът.
— Няма — отсече Морис. — А сега ще ви разкажа една приказка за щастливия град. Още не му знам името. Да допуснем, че клиентите ми си тръгнат оттук и се изнесат надолу по реката, а? По тази река има куп градчета, уверен съм. И някъде сред тях има град, който ще си каже, о, ами ние можем да се споразумеем с плъховете. И този град ще е много щастлив, защото тогава ще има правила, схващате ли?
— Не, не съвсем — отвърна кметът.
— Ами в този щастлив град например, когато една домакиня направи, да речем, тава сладки, ами само трябва да подвикне в най-близката миша дупка и да рече: „Добро утро, плъхчета, ето ви един сладкиш за вас, ще ви бъда много задължена, ако не пипате останалите.“ А плъховете ще отвърнат: „Права си, госпожо, няма ник’ъв проблем.“ И тогава…
— Да не казваш, че трябва да даваме рушвет на плъховете? — прекъсна го кметът.
— По-евтино ще ви излезе от свирачите. По-евтино от плъхоловците — изтъкна Морис. — Пък и не е рушвет, а надница. Надница за какво, чух да викате?
— Аз ли го извиках? — стресна се кметът.
— Щеше — кимна котаракът. — А аз щях да ти отвърна, че е надница за… за борба с вредителите.
— Какво? Ама плъховете са вре…
— Не го казвай! — предупреди Загар.
— Вредители като хлебарките — спокойно рече Морис.
— Виждам, че тук си имате доста такива.
— Те могат ли да говорят? — Кметът вече бе добил леко налудничавото изражение, характерно за всеки, на когото Морис е приказвал за някакъв период от време. То говореше: „Отивам натам, накъдето не искам, но не знам как да се измъкна.“
— Не — успокои го Морис. — Нито пък мишките, нито нормал… нито другите плъхове. Както и да е, в този щастлив град вредителите ще бъдат минало, защото новите му плъхове ще бъдат като полиция. Ами че Кланът ще охранява вашите килери — извинете, имам предвид килерите в онзи град. Никакви плъхоловци няма да трябват. Помислете за икономиите. Но това ще е само началото. В щастливия град и дърводелците ще се замогнат.
— Как? — бързо се намеси Големецов, дърводелецът.
— Понеже плъховете ще работят за тях — обясни Морис. — Те трябва непрекъснато да гризат, за да си острят зъбите, тъй че като нищо могат да правят и часовници с кукувички. И часовникарите също ще просперират.
— Как тъй? — подскочи Пружинц часовникарят.
— Малки лапички, много сръчни с пружинки и разни нещица — вдигна рамене котаракът. — Пък и…
— Само часовници с кукувички ли ще правят, или могат и други работи? — прекъсна го Големецов.
— … пък и ей го на целия туристически аспект. Например Часовникът с плъховете. Знаете ли какъв часовник имат в Чукане? На градския площад? Малки фигурки излизат на всеки четвърт час и бият камбаните? Бим бам бум, дзън, дън, дрън? Много е популярен, може да си вземете и пощенски картички, и всичко. Голяма атракция. Хората пристигат откъде ли не само за да застанат там да го чакат. Е, щастливият град ще си има плъхове, които да бият камбаните!
— Значи казваш — обади се часовникарят, — че ако ние… тоест, ако щастливият град има специален голям часовник и плъхове, хората може да идват да го видят?
— И да висят по четвърт час — добави някой.
— Идеален момент да си купят ръчно изработени модели на часовника — светна часовникарят.
Хората се замислиха над това.
— Чаши с орнамент от плъхове — обади се грънчарят.
— Самоделно изгризани сувенирни дървени панички и чинии — въодушеви се Големецов.
— Пухкави плъхчета играчки!
— Плъхове на клечка!
Загар пое дълбоко въздух. Морис бързо каза:
— Добра идея. Направени от карамел, естествено. — Той хвърли поглед към Кийт. — И предполагам, че градът ще иска да си назначи собствен свирач на плъхове — на щат. Тъй де. За церемониални цели. „Направете си портрет с Официалния Свирач и Неговите Плъхове“, в тоя смисъл.
— Някакви шансове за малък театър? — обади се тъничък гласец.
Загар се обърна рязко:
— Сардини!
— Ами, н’чалство, то като всички ще се впускат в твор… — запротестира Сардини.