— Клауза 19–6 — твърдо кимна Морис. — „Никой няма право да нарича котките с глупави имена, освен ако не възнамерява незабавно да им даде храна.“ Тази клауза е мое дело — додаде той с гордост.
— Наистина? — удиви се господин Подремков. — Бога ми, бъдещето е странно. При все това защо пък не, всичко трябваше да си дойде по местата…
Той се нагласи назад в стола си и след малко започна да похърква.
Обсъжданията около него се подновиха и се проточиха. Много хора приказваха. Някои слушаха. Понякога стигаха до съгласие… и продължаваха… и спореха. Но купчината хартия на масата нарастваше и придобиваше все по-официален вид.
Загар отново се насили да отвори очи и осъзна, че някой го наблюдава. Отсреща през масата кметът бе отправил към него дълъг, замислен поглед.
Без да сваля очи, мъжът се поизвърна и каза нещо на един чиновник, който кимна и тръгна покрай масата, заобикаляйки спорещите хора. Като стигна до Загар, приклекна.
— Можеш… ли… да… раз-бе-реш… какво… каз-вам? — много старателно произнесе всяка сричка той.
— Да… по-не-же… не… съм… идиот — отвърна Загар.
— О, ъ-ъ… кметът пита дали ще може да се видите в личния му кабинет — изчерви се мъжът. — Онази врата там. Мога да ти помогна със слизането, ако искаш.
— Мога да ти ухапя пръста, ако искаш — каза Загар. Кметът вече се оттегляше от масата. Плъхът се плъзна до пода и го последва. Никой не им обърна внимание.
Кметът изчака опашката на Загар да премине прага и внимателно затвори вратата.
Стаята бе малка и разхвърляна. Хартия заемаше повечето равни повърхности. Рафтове с книги запълваха няколко от стените; бумаги и листове бяха натъпкани върху книгите и във всяко пространство между лавиците.
Кметът, движейки се извънредно предпазливо, отиде и седна в голям, доста разнебитен въртящ се стол и се обърна към плъха:
— Нещо не ми е ясно. Реших, че трябва да… си поговорим. Може ли да те вдигна? Имам предвид, по-удобно ще ми е да говорим, ако си на бюрото ми…
— Не — отсече Загар. — И ще ми бъде по-удобно да говорим, ако се проснеш на пода. — Въздъхна. Бе прекалено уморен за игрички. — Ако сложиш длан на пода, ще застана върху нея и можеш да я вдигнеш до височината на бюрото. Но ако опиташ нещо гадно, ще ти отхапя палеца.
Кметът го вдигна с безкрайно внимание. Загар скочи сред бъркотията от листа, празни чаени чаши и стари писалки, натрупани върху надрасканото кожено покритие, и се изправи, впил очи в притеснения мъж.
— Ъ-ъ… в твоята работа затрупват ли те с бумащина?
— Праскови записва каквото трябва — рязко отвърна Загар.
— Това е малкият женски плъх, който се прокашля, преди да каже нещо, нали?
— Точно така.
— Тя е твърде… категорична, а? — продължи кметът, а на челото му избиха капчици пот. — Доста понаплаши някои от съветниците, ха-ха.
— Ха-ха — каза Загар.
Кметът придоби окаян вид. Изглежда, не намираше какво да каже.
— Вие, ъ-ъ, добре ли се устроихте?
— Миналата нощ се бих с куче в една арена за плъхове, а после, струва ми се, известно време стоях заклещен в капан. — Тонът му бе леден. — А след това имаше нещо като война. Иначе не мога да се оплача.
Кметът го изгледа тревожно. За пръв път, откакто се помнеше, Загар изпита съжаление към човек. Глуповидното хлапе бе различно. Кметът изглеждаше толкова уморен, колкото се чувстваше и той самият.
— Виж — въздъхна Загар, — мисля, че може и да стане, ако това ме питаш.
Кметът се поободри.
— Наистина ли? Има страшно много спорове.
— Затова мисля, че може и да стане. Хората и плъховете спорят. Вие не тровите сиренето ни, а ние не препикаваме мармалада ви. Няма да е лесно, но все пак е начало.
— Обаче има нещо, което трябва да знам.
— Да?
— Можехте да отровите кладенците ни. Можехте да подпалите домовете ни. Дъщеря ми казва, че сте много… напреднали. Не ни дължите нищо. Защо не го направихте?
— Защо да го правим? Какво щяхме да правим после? Да отидем в друг град? Да минем отново през всичко това? Каква полза от това да ви убием? Рано или късно трябваше да говорим с хората. Защо пък не с вас?
— Радвам се, че ни харесвате!
Загар отвори уста да извика: „Да ви харесваме? Не, ние просто не ви мразим достатъчно. Не сме приятели.“ Но…
Вече нямаше да има арени за плъхове. Край на капаните, край на отровите. Вярно, щеше да се наложи да обясни на Клана какво значи полицай и защо плъховете стражи могат да преследват плъхове, които нарушават новите Правила. Това нямаше да им хареса. Изобщо нямаше да им хареса. Дори онзи със следи от зъбите на Костеливия Плъх по себе си щеше да има проблеми с това. Но както бе казал Морис: те ще правят това, а вие — онова. Никой няма да загуби много и всички ще спечелят доста. Градът ще разцъфти, децата ще пораснат и не щеш ли, всичко ще стане нормално.