А всеки иска нещата да бъдат нормални. Никой не обича да му се обърква нормалният живот. „Сигурно си струва да опитаме“ — каза си Загар.
— Сега аз искам да ти задам един въпрос — вдигна очи той. — Ти си водач от… колко време?
— Десет години.
— Не е ли тежко?
— О, да. О, да. Всички непрекъснато спорят с мен — оплака се кметът. — Макар че, да си призная, очаквам споровете малко да намалеят, ако всичко това проработи. Но не е лесна работа.
— Нелепо е да трябва човек да крещи през цялото време само за да стане нещо.
— Именно.
— И всички очакват решение от тебе.
— Вярно.
— Последният водач ми даде съвет точно преди да умре и знаеш ли какъв беше: „Не яж зеленото мехурчесто нещо!“
— Добър съвет? — поколеба се кметът.
— Да — кимна Загар. — Но от него се искаше единствено да е едър и як и да бие всички останали, които се стремят към мястото му.
— Нещо такова е и в съвета.
— Какво? — сепна се плъхът. — Захапваш ги за врата?
— Още не съм — поусмихна се кметът. — Но е идея, трябва да призная.
— Просто всичко е доста по-сложно, отколкото някога съм си мислел, че ще бъде! — смутено промълви Загар. — Защото след като си се научил да крещиш, трябва да се научиш да не го правиш!
— Отново си прав. Така си е. — Кметът сложи длан на бюрото. — Може ли?
Загар се покачи и без да трепне, изчака мъжът да го отнесе до прозореца и да го сложи на перваза.
— Виждаш ли реката? — посочи кметът. — Виждаш ли къщите? Виждаш ли хората по улиците? Аз трябва да движа всичко това. Е, очевидно без реката, тя си се движи сама. И всяка година излиза, че не съм разстроил достатъчно от тия хора да изберат някой друг за кмет. Тъй че трябва отново да го правя. Много по-сложно е, отколкото някога съм си мислел, че ще бъде.
— Какво, и за теб ли? Но ти си човек! — смая се Загар.
— Ха! Да не мислиш, че това улеснява нещата? Аз смятах, че плъховете са диви и разюздани!
— Ха! — сви устни Загар.
И двамата впериха очи през прозореца. Долу на площада видяха да крачат Кийт и Злобина, потънали в разговор.
— Ако искаш — обади се след малко кметът, — може да сложим едно малко бюро тук в кабинета ми…
— Ще живея под земята, благодаря все пак — постегна се Загар. — Малките бюра са твърде а ла „г-н Бънзи“.
Кметът въздъхна.
— Май си прав. Ъ-ъ… — Той, изглежда, бе на път да сподели някаква гузна тайна и в известен смисъл щеше. — Макар че аз наистина харесвах тия книжки, когато бях малък. Естествено, знаех, че са пълни глупости, но въпреки това, ми беше приятно да си мисля, че…
— Да, да — прекъсна го Загар. — Но онова за заека е тъпа история. Къде се е чуло заек да говори?
— О, да. Хич не харесвах заека. Той на никого не беше от любимите герои. Но Плъхи Рупърт, Фазана Фил и Оли Змията…
— О, стига, бе — махна Загар. — Тя носеше яка и вратовръзка!
— Е, и?
— Е, и как се крепяха? Змията е кръгла като тръба!
— Знаеш ли, никога не съм мислил върху това.
— Тъпо, наистина. Би трябвало да й се изхлузва, нали? А пък жилетките не вършат работа за плъхове.
— Не вършат ли?
— Не — отсече Загар. — Пробвал съм. Препаски за инструменти бива, но не и жилетки. Опасна Тиква доста се разстрои по тоя повод. Но аз казах, че трябва да бъдем практични.
— И аз все това повтарям на дъщеря си. Приказките са си приказки. Животът и така си е достатъчно сложен. Трябва да правим планове за реалния свят. Няма място за въображаемия.
— Именно.
И мъжът, и плъхът говориха ли говориха, а удължените слънчеви лъчи се скриха във вечерта.
Човекът много старателно рисуваше малка картинка под табелата с надпис „ул. Речна“. Беше доста надолу, почти до паважа, и трябваше да коленичи. Непрекъснато поглеждаше към хартийката в ръката си.