Не съвършено, но работи. Работата с приказките е, че трябва да избереш онези, които продължават.
А далеч надолу по течението един напет котарак, само с няколко все още голи петна по тялото, скочи от някаква баржа, тръгна бавно по пристана и влезе в един голям и проспериращ град. Той поостана няколко дни да набие местните котараци, да усети мястото и най-вече, да седи и да наблюдава.
Накрая видя каквото търсеше. Тръгна след един момък извън града. Младежът бе преметнал през гърба си пръчка, на чийто край бе вързана кърпа от тези, които хората използват в повествователни обстоятелства за пренасяне на всичките им земни придобивки. Котаракът се ухили под мустак. Знаеш ли мечтите им, можеш да манипулираш хората.
Котаракът вървя след момчето по целия път до първия крайпътен камък, където то спря да си почине. И чу:
— Ей ти, с глупавата физиономия? Искаш ли да бъдеш кмет? Не, бе, хлапе, тук долу…
И понеже някои приказки свършват, но старите — не, трябва да си в крак с ритъма на музиката, ако искаш да си начело на парада.
Бележка на автора
Мисля, че в последните няколко месеца четох за плъхове повече, отколкото е полезно за мен. Повечето от истинските неща — или поне нещата, които хората казват, че са истина — са толкова невероятни, че не ги включих само за да не решат читателите, че съм си ги измислил.
Знае се, че плъхове са бягали от арената за плъхове по същия метод, който Загар използва при бедния Джако. Ако не вярвате, очевидци на това са Стария Алф, Джима и чичо Боб. Информацията ми е от най-авторитетни източници.
Царе на плъховете наистина съществуват. Как се появяват, е загадка; в тази книга Злобина споменава няколко от теориите. Задължен съм на доктор Джак Коен за една малко по-съвременна и депресираща теория, а именно, че преди време някакви жестоки и изобретателни хора, общо взето, са имали прекалено много свободно време.