— Получих същия резултат като господин Сайтама с разлика от една йена. — И положи печата си върху отчета.
Захванах се отново да смятам, потресена от тази нова несправедливост на природата. Дванайсет часа не ми стигаха, за да направя това, което Фубуки извърши за нула време.
Измина неопределено количество дни и тя забеляза, че все още не съм обработила нито един от отчетите.
— Нито един! — възкликна тя.
— Така е — казах в очакване на наказанието.
За мое нещастие тя се задоволи да ми посочи календара.
— Не забравяйте, че трябва да приключите с всички отчети до края на месеца.
Предпочитах я, когато крещеше.
Дните течаха. Бях в ада — вълни от числа със запетайки и десетични знаци се разбиваха в лицето ми и се превръщаха в мътна мъгла, в която не можех да различа нищо. Очният лекар ме увери, че проблемът не е в зрението ми.
Цифрите, от чиято спокойна питагоровска красота винаги се бях възхищавала, станаха моят най-зъл враг. Калкулаторът също не ми мислеше доброто. Към психомоторните ми недъзи се прибави още един — след пет минути работа с клавишите започвах да усещам как ръката ми като че ли потъва в гъсто и лепкаво картофено пюре. Четири от пръстите ми отказваха да помръднат, само показалецът успяваше все още да докосва клавишите необяснимо бавно и несръчно.
Като се има предвид, че към този феномен се прибавяше крайното ми неумение да боравя с цифри, мисля, че така, както седях с калкулатора в ръка, представлявах наистина изумителна гледка. Най-напред поглеждах числото с учудването на Робинзон Крузо, срещнал туземец на необитаемия си остров. После скованата ми ръка се опитваше да го възпроизведе с помощта на клавишите. Въртях глава ту към екранчето на калкулатора, ту към фактурата, за да се уверя, че не съм изпуснала по пътя някоя запетайка или нула. Най-поразителното беше, че тези добросъвестни проверки не ми пречеха да допускам колосални грешки.
Един ден, както нещастно си траках по клавишите, вдигнах очи и видях отчаянието в погледа на Фубуки.
— Какъв ви е всъщност проблемът? — попита тя.
За да я успокоя, й разказах за синдрома на картофеното пюре, което парализираше ръката ми. Мислех, че с тази история ще й стана симпатична.
Единственият резултат бе следното заключение, което прочетох в прекрасните й очи: „Ясно — тя наистина е умствено недоразвита! Това обяснява нещата.“
Краят на месеца наближаваше, а папката оставаше все така дебела.
— Сигурна ли сте, че не го правите нарочно?
— Напълно сигурна.
— Има ли много хора… като вас във вашата страна?
Бях първата белгийка, която срещаше. В пристъп на национална гордост казах истината:
— Нито един белгиец не прилича на мен.
— Пак добре. — Избухнах в смях.
— Кое е толкова смешно?
— Никога ли не са ви казвали, Фубуки, че е недостойно да се нагрубяват умствено недоразвитите?
— Казвали са ми, но не ме бяха предупредили, че един от тях ще ми бъде подчинен.
Продължавах да се кикотя.
— Не разбирам какво ви разсмива толкова.
— Това е проява на психомоторната ми болест.
— По-добре се съсредоточете над работата.
На двайсет и осми й съобщих, че съм решила да не се прибирам вкъщи.
— С ваше разрешение ще прекарам нощта тук, на поста си.
— Да не би мозъкът ви да е по-ефикасен на тъмно?
— Да се надяваме. Може би тази нова трудност ще го накара да се размърда.
Лесно получих съгласието й. Не беше рядкост служител да остане да работи през нощта, за да спази някой наближаващ срок.
— Мислите ли, че една нощ ще ви стигне?
— Със сигурност не. Няма да се прибирам до трийсет и първи.
Показах й раницата си.
— Взела съм си каквото ми трябва.
Почувствах някакво опиянение, когато останах сама в „Юмимото“. Но ми мина, щом си дадох сметка, че мозъкът ми си е все същият и изобщо не функционира по-добре нощем. Работих без почивка, ала настървението ми не даде никакъв резултат.
В четири часа сутринта отидох да се измия и преоблека. Изпих един силен чай и се върнах на бюрото си.
Първите служители пристигнаха в седем, Фубуки дойде един час по-късно, отправи поглед към мястото, където трябваше да подредя проверените фактури, видя, че там все още няма нищо, и поклати глава.
Втора безсънна нощ. Ситуацията оставаше непроменена. В главата ми беше пълна бъркотия, но не се отчайвах. Чувствах у себе си непонятен оптимизъм, който ми вдъхваше дързост. През деня, без да се откъсвам от изчисленията си, дръпнах на Фубуки следната нелепа реч: