— Във вашето име има сняг. В японския вариант на моето има дъжд. Това ми изглежда напълно уместно. Разликата между нас двете е като тази между снега и дъжда. Но това не пречи да сме направени от един и същ материал.
— Нима наистина намирате, че има място за сравнение между нас?
Разсмях се. Всъщност поради липсата на сън се смеех на най-малкото нещо. Понякога ме налягаше умора и отчаяние, но бързо си възвръщах доброто настроение.
Като делвата на Данаидите мозъкът ми пропускаше през себе си цифрите и ги оставяше да изтекат през пробитото му дъно. Чувствах се като някой счетоводен Сизиф и точно като митичния герой никога не унивах. Започвах наново неумолимите операции — за стотен, за хиляден път. Длъжна съм пътьом да спомена едно чудо: това, че бърках хиляди пъти, щеше да е отчайващо като монотонна музика, ако грешките ми не бяха винаги различни — правех едно и също изчисление, а получавах хиляда различни резултата. Явно бях гениална.
От време на време, между две сметки, вдигах глава, за да се полюбувам на жената, която ме вкара в тази беля. Красотата й ме изумяваше. Не харесвах единствено безупречно подравнените й средно дълги коси, които сякаш казваха: „Аз съм делова жена.“ Отдавах се на приятното упражнение да я разрошвам мислено. Връщах свободата на блестящите й черни коси, прекарвайки през тях нематериални пръсти. Понякога прекалявах и косите й изглеждаха като след луда любовна нощ. Много й отиваше.
Веднъж Фубуки ме изненада, докато упражнявах занаята на въображаема фризьорка.
— Защо ме гледате така?
— Мислех си, че на японски „коси“ и „бог“ се произнасят по един и същ начин.
— „Хартия“ също, не забравяйте. Гледайте си вашите хартийки.
Умственото ми състояние се влошаваше с всеки изминал час. Все по-малко знаех какво да казвам и какво да не казвам. Докато търсех курса на шведската крона от 20 февруари 1990 година, устата ми от само себе си заговори.
— Каква искахте да станете, когато бяхте малка?
— Шампионка по стрелба с лък.
— Това би ви подхождало!
Не изчаках да ми зададе същия въпрос и продължих:
— Аз, когато бях малка, исках да стана Господ. Господ на християните. Някъде към петгодишна разбрах, че това е неосъществимо. Поразредих виното и реших да стана Христос. Представях си как умирам на кръста в името на цялото човечество. На седем години си дадох сметка, че това също не може да ми се случи. Спрях се на по-скромна мечта — да стана мъченица, но и тя не се сбъдна.
— И после?
— После, както сама знаете, станах счетоводителка в „Юмимото“. Мисля, че не мога да сляза по-ниско.
— Така ли мислите? — попита Фубуки странно усмихната.
Дойде нощта на трийсети срещу трийсет и първи, Фубуки си тръгна последна. Чудех се как още не ме е изхвърлила — нали беше повече от ясно, че няма да свърша и една стотна от възложената ми работа?
Отново останах сама. Трета поредна безсънна нощ в огромната канцелария. Смятах с калкулатора и записвах все по-нелепите резултати.
Тогава се случи нещо изключително — разсъдъкът ми премина от другата страна.
И оковите ми изведнъж паднаха. Надигнах се. Бях свободна. Никога преди не се бях чувствала толкова свободна. Отидох до големия прозорец. Далече долу светеше големият град. Светът бе в краката ми. Бях Господ. Хвърлих тялото си през прозореца.
Изгасих неоновото осветление. Светлината на града ми бе достатъчна.
Отидох в кухнята, взех си една кока-кола и я изпих на един дъх. Върнах се в счетоводния отдел, събух обувките си и ги захвърлих встрани. Скочих върху едно бюро, после запрескачах от бюро на бюро, надавайки радостни викове.
Бях толкова лека, че чувствах дрехите си ужасно тежки. Свалих ги една по една и ги разхвърлих около мен. Когато останах гола, се изправих на главата си — нещо, което никога не ми се бе удавало. След това походих на ръце по долепените едно в друго бюра. После изпълних превъзходен скок и се приземих на стола на моята началничка.
Фубуки, аз съм Господ. Може да не вярваш в мен, но съм Господ. Вярно е, че ти командваш, но това не е кой знае какво. Аз царувам! Властта не ме интересува. Да се царува е толкова по-хубаво. Ти нямаш понятие за моята слава. Славата е прекрасно нещо. Ангелите свирят на тръба в моя чест. Никога не са ме славили толкова, колкото през тази нощ. Това е благодарение на теб. Само ако знаеше, че работиш за моята слава! Пилат Понтийски също не е знаел, че работи за славата на Христос. Христос сред маслиновите дръвчета. Аз съм Христос сред гора от настръхнали компютри.
Гледам твоя компютър, Фубуки. Той е голям и прекрасен. В тъмното прилича на статуя от Великденските острови. Полунощ премина — вече е петък. Свети петък за мен, денят на Венера за французите и денят на златото за японците. Но какво ли общо може да има между юдео-християнското страдание, латинската похот и японското преклонение пред благородния метал?