Откакто напуснах светския живот и влязох в ордена на съзерцателите, времето загуби всякаква плътност и се превърна в калкулатор, с който получавам само грешни резултати. Мисля, че днес е Великден. От височината на моята Вавилонска кула гледам към парка „Уено“ и виждам заснежени дървета: цъфнали череши — да, трябва да е Великден.
Колкото Коледа ме потиска, толкова Великден ме изпълва с радост. Бог, приел лика на бебе — жалка гледка. Виж, нещастникът, превърнал се в Бог, е съвсем друга работа. Прегръщам компютъра на Фубуки и го обсипвам с целувки. Аз също съм една прикована на кръста нещастница. Това, което ми харесва в разпятието, е, че слага край на всичко. Най-после ще престана да страдам. Нанесоха ми толкова много удари с цифри, че по тялото ми не остана място дори за една десетична запетая. Със сабя ще отрежат главата ми и ще престана да чувствам.
Голяма работа е да знаеш кога ще умреш. Можеш да се организираш и да превърнеш последния си ден в произведение на изкуството. Утре сутринта моите палачи ще пристигнат и аз ще им кажа: „Съгреших. Убийте ме. Последната ми воля е Фубуки да ме умъртви. Нека ми отвинти главата като на мелничка за чер пипер. Вземете и яжте, защото това е моят пипер, който ще се посипе за вас, за цялото човечество, черният пипер на новото и вечно единение. И кихайте в моя памет.“
Изведнъж ми става студено. Колкото и да стискам компютъра в прегръдките си, не мога да се стопля. Обличам се. Зъбите ми продължават да тракат, лягам на пода и изсипвам върху себе си съдържани ето на кошчето за боклук. Загубвам съзнание.
Някой крещи над мен. Отварям очи и виждам боклуци. Затварям очи. Отново потъвам в бездната.
Чувам нежния глас на Фубуки:
— Съвсем в нейния стил. Покрила се е с боклуци, за да не можем да я докоснем. Станала е недосегаема. Тя така действа. Няма никакво достойнство. Когато й казвам, че е глупава, ми отговаря, че положението всъщност е още по-страшно, защото е умствено недоразвита. Сама се подлага на унижения. Мисли си, че това я предпазва. Но се лъже.
Искам да обясня, че съм се опитала да се предпазя от студа. Но нямам сили да говоря. Стоя на топло под боклуците на „Юмимото“. Отново се унасям.
Дойдох на себе си. През пласта смачкана хартия, тенекиени кутии и угасени в кока-кола фасове забелязах часовника, който показваше десет часа.
Надигнах се. Никой не смееше да ме погледне освен Фубуки, която студено каза:
— Следващия път, когато решите да се маскирате като просяк, не го правете в нашето предприятие. Има си метро за това.
Страшно засрамена си взех чантата, отидох в тоалетната, където се преоблякох и си измих главата. Когато се върнах, чистачката вече бе заличила следите от моята лудост.
— Исках аз да почистя — казах смутено.
— Нямаше да е зле — изкоментира Фубуки. — Това поне трябва да ви е по силите.
— Намеквате за проверката, която ми възложихте. Имате право. Тя е над възможностите ми. Заявявам ви го тържествено: отказвам се от тази задача.
— Доста време ви трябваше, за да се решите — забеляза тя подигравателно.
„Значи това било — помислих. — Искала е аз да го кажа. Разбира се, така е много по-унизително.“
— Крайният срок е довечера — напомних.
— Дайте ми папката.
След двайсет минути беше приключила с изчисленията.
През целия ден се чувствах като зомби. Все едно бях препила. Бюрото ми беше покрито с купища листа, пълни с грешки. Хвърлях ги в кошчето един по един.
Наблюдавах как Фубуки работи на компютъра си и едва сдържах смеха си. Виждах се седнала гола на клавиатурата и обхванала машината с ръце и крака. Сега младата жена бе поставила пръстите си на клавишите. За първи път почувствах интерес към информатиката.
Няколкото часа сън под боклуците не успяха да ме изтръгнат от кашата, в която цифрите бяха превърнали мозъка ми. Джапах из нея и напразно търсех труповете на умствените си устои. И все пак вече предвкусвах чудото на очакващата ме почивка — за първи път от безкрайни седмици насам не траках по клавишите на калкулатора.
Преоткривах света без цифри. Така, както има аналфабети, трябва да има и анаритмети, за да може да се назове драмата на хората от моя вид.
Завърнах се във времето. Странно, че след безумната ми нощ нещата продължиха, като че ли нищо не се бе случило. Вярно, че никой не ме видя да тичам гола по бюрата и да вървя на ръцете си, нито пък да мляскам един невинен компютър, но все пак ме намериха заспала под боклуците. В друга държава можеха и да ме изхвърлят за подобна постъпка.