Не, има един. Един-единствен, на който имаш пълно право, освен ако не си направила глупостта да приемеш християнството — можеш да се самоубиеш. Знаем, че в Япония това е достоен акт. Но не си въобразявай, че в отвъдното ще откриеш жизнерадостния рай, описан от симпатичните западняци. Там няма нищо чак толкова прекрасно. По-добре си помисли за посмъртната си репутация. Ако се самоубиеш, тя ще бъде блестяща и близките ти ще се гордеят с теб. Ще заемеш централно място в семейната гробница — това е най-висшата надежда, която човек може да храни.
Разбира се, може и да не се самоубиеш. Но в такъв случай рано или късно няма да издържиш и ще се отдадеш на някое безчестие — ще си намериш любовник или ще започнеш да плюскаш, или ще станеш мързелива — знае ли човек? Установено е, че човекът изобщо и жената в частност не могат да живеят дълго време, без да кривнат по пътя на плътските наслади. Това е възмутително, но не от гледна точка на пуританизма — далеч сме от тази американска фикс-идея.
Удоволствието трябва да се избягва, защото предизвиква потене. А няма нищо по-срамно от потта. Ако се тъпчеш с вряла юфка, ако се отдаваш на сексуален бяс, ако цяла зима дремеш до печката, ти ще се потиш. И никой няма да се усъмни в твоята простащина.
Не бива да се колебаеш между самоубийството и потенето. Да пролееш кръвта си е толкова възхитително, колкото е противно да се потиш. Ако се самоубиеш, вече никога няма да се потиш и за нищо няма да се тревожиш.
Съдбата на японеца не е по-добра. Всъщност, мисля, че е точно обратното. Японката поне има възможност да напусне ада на фирмата, като се омъжи. Да не работиш в японска фирма е цел само по себе си.
Японеца не го задушават още в детството му. У него все пак остават следи от идеала. Той притежава едно от най-важните човешки права — правото да мечтае, да се надява. И не се лишава от него. Представя си химерични светове, в които е господар, в които е свободен.
Японката, ако е добре възпитана, а такива са повечето японки, няма подобна възможност. Лишили са я от тази основна способност. Затова декларирам дълбокото си възхищение от всяка японка, която не се самоубива. Живеенето на японката е акт на съпротива, изискващ безкористна и възвишена смелост.
Така разсъждавах, докато съзерцавах Фубуки.
— Мога ли да знам какво правите? — попита ме заядливо тя.
— Мечтая. Никога ли не ви се е случвало?
— Никога.
Усмихнах се. Господин Сайто току-що бе станал за втори път баща. Едно от вълшебствата на японския език е, че позволява да се създават собствени имена на базата на всички езикови категории. По силата на една от странностите на японската култура тези, които нямат право да мечтаят, като Фубуки например, получават крайно поетични имена. Когато трябва да назоват момичето си, родителите проявяват истински лиризъм. За сметка на това става ли дума за момче, изборът им понякога е откровено смехотворен.
Тъй като бе сметнал за напълно нормално да използва за малко име глагол в инфинитив, господин Сайто бе кръстил момчето си Цутомеру, ще рече „работя“. Само при мисълта за това дете, чието име съдържаше цяла житейска програма, ме напушваше смях.
Представях си как след няколко години то се връща от училище и майка му казва: „Работя! Върви да работиш!“ Ами ако стане безработен?
Фубуки беше безупречна. Имаше един-единствен недостатък — на двайсет и девет години все още не бе омъжена. И няма съмнение, че се срамуваше от това. Всъщност, като размисли човек, за да остане една толкова хубава млада жена без мъж, то трябва да е било именно заради нейната безупречност. Заради това, че е прилагала с абсолютно старание върховното правило, послужило за име на сина на господин Сайто. От седем години насам работата бе погълнала цялото съществуване на Фубуки. Резултатът бе налице — професионално издигане, каквото японката рядко постига.
Но при такъв дневен режим не беше чудно, че не е успяла да се задоми. Всъщност не можеше да бъде упрекната, че е работила прекалено много, тъй като японците никога не мислят, че някой работи прекалено много. Просто в правилата, предвидени за жените, имаше някакво вътрешно противоречие: жените, които работеха безупречно, надхвърляха двайсет и пет годишна възраст, без да се омъжат, и преставаха да бъдат безупречни. Така че садизмът на тази система се коренеше в следното: спазването на правилата водеше до неспазване на правилата.
Срамуваше ли се Фубуки, че е още мома? Сигурно. Тя беше прекалено обсебена от стремежа си към съвършенство, за да си позволи да пренебрегне коя да е от върховните повели. Питах се дали от време на време си има любовници. Във всеки случай, дори да беше така, тя никога не би се похвалила с подобно престъпление срещу „надешико“ (карамфила, символ на носталгичния идеал за девствената японка). Впрочем, като знаех колко време прекарва в компанията, не виждах как би могла да си позволи каквато и да е авантюра.