Докато се държеше по този жалък начин, тя поглеждаше скришом колегите си. Надяваше се поне те нищо да не са видели. Но как да видиш дали някой не е видял и особено дали един японец е видял, или не е видял?
По лицата на служителите на „Юмимото“ бе изписана безстрастната добронамереност, предвидена за срещите между две приятелски фирми.
Най-смешното бе, че Пит Крамер нямаше и понятие нито за предизвикания от него скандал, нито за вътрешната криза, която задушаваше милата госпожица Мори. Ноздрите й потръпваха и не беше трудно да се отгатне защо: Фубуки се опитваше да разбере дали изпод срамните мишници на Крамер се разнася миризма.
Така се случи, че точно в този момент нашият симпатичен холандец навреди сериозно на репутацията на бялата раса: забелязал един дирижабъл в небето, той изтича до големия прозорец. При това бързо придвижване ризата му изстреля във въздуха букет от дразнещи обонянието частици, които се разпръснаха из помещението. Не можеше да има и сянка от съмнение: потта на Пит Крамер вонеше.
Всички в огромната зала я подушиха. Колкото до детинския ентусиазъм, проявен от младия холандец при вида на рекламния дирижабъл, той не разнежи никого.
Когато смрадливият чужденец си отиде, лицето на моята началничка бе бяло като платно. Но я очакваше и по-лошо. Шефът на отдела господин Сайто първи я клъвна.
— Нямаше да издържа и минута повече!
С което даде ход на злословията. И те не закъсняха.
— Дали белите си дават сметка, че миришат на трупове?
— Ако можехме да ги убедим, че смърдят, щяхме да залеем западния пазар с ефикасни дезодоранти!
— Бихме могли да им помогнем да не миришат така лошо, но не и да престанат да се потят, такава им е расата.
— При тях даже и хубавите жени се потят.
Бяха полудели от радост. Идеята, че тези думи можеха да ме поставят в неудобно положение, не осени никого. Отначало се почувствах поласкана — вероятно не ме смятаха за бяла. Но прозорливостта ми бързо се върна — позволяваха си да говорят така в мое присъствие просто защото аз нямах никакво значение.
Никой от тях не подозираше какъв ефект е оказал инцидентът върху Фубуки. Ако скандалната миризма на холандеца беше останала тайна за останалите, тя би могла и да затвори очи за вродения недъг на евентуалния годеник.
Сега обаче знаеше, че между тях двамата не може да има нищо. Всяко свързване на имената им би означавало не само да загуби репутацията си, но и направо да се опозори. Трябваше да е щастлива, че никой освен мен — а аз не се броях — не беше в течение на доскорошните й намерения.
С вдигната глава и стиснати зъби Фубуки се зае отново с работата си. По опънатите й черти можеше да се съди колко надежди бе влагала в този човек. А аз я бях насърчила. Дали изобщо щеше да му обърне внимание без моята помощ?
Така че бях донякъде причина за страданията й. Казах си, че би трябвало да се радвам. Но не се радвах.
Бяха изминали вече две седмици, откакто не се занимавах със счетоводство, когато се разрази нова драма.
На пръв поглед изглеждаше като че ли в „Юмимото“ ме бяха забравили. Това беше най-доброто, което можеше да ми се случи. Започвах да се чувствам добре. От дъното на моята невъобразима липса на амбиции не виждах по-щастлива съдба от тази да седя на бюрото си и да наблюдавам сезоните, преминаващи по лицето на Фубуки. Да сервирам чая и кафето, да се хвърлям редовно през прозореца и да не използвам калкулатора, бяха занимания, които напълно задоволяваха слабата ми потребност от място в обществото.
Така можех да си дремя до безкрайност, ако не бях сгафила отново.
В края на краищата заслужавах си положението. Бях се постарала да докажа на моите началници, че добрата ми воля не ми пречи да бъда истинско бедствие. И те го разбраха. По отношение на мен негласната им политика бе следната: „Тази повече нищо да не прави!“ Оказах се на висотата на новата задача.
Един хубав ден чухме нещо като далечен гръм — господин Омоши крещеше. Гръмотевиците приближаваха и ние започнахме да се споглеждаме боязливо.
Под телесния натиск на вицепрезидента вратата на счетоводния отдел поддаде като изгнила талпа и той се озова между нас. Спря се на средата на стаята и изрева с глас на прегладнял звяр:
— Фубуки-сан!
Така разбрахме кой щеше бъде пожертван, за да задоволи апетита на митологичното чудовище. Няколкото секунди на облекчение, които изпитаха временно пощадените, бяха последвани от колективна тръпка на искрено съчувствие.
Фубуки веднага се изправи. Стоеше вдървено и гледаше право пред себе си, тоест към мен, но без да ме вижда. Прекрасна в огромния си страх, тя чакаше ударите на съдбата.