Разбира се, Фубуки нямаше никога да ми го прости, но щеше да сгреши — какво по-страшно от това да присъстваме на подобен унизителен спектакъл, без да реагираме, какво по-страшно от абсолютното ни покорство пред висшестоящите?
Трябваше да засека времето на господин Омоши. Минутите течаха, а крясъците му не само не стихваха, ами придобиваха все по-голяма сила. Което потвърждаваше, ако изобщо бе необходимо, хормоналната природа на сцената — така както любовникът се самовъзпламенява от собствения си сексуален бяс, така и вицепрезидентът ставаше все по-брутален, а виковете му излъчваха енергия, чието физическо въздействие направо поваляше нещастницата.
Към края се случи нещо напълно обезоръжаващо. Както сигурно става при изнасилване, Фубуки се превърна в малко момиченце. С тъничък детски глас — дали само аз го чух? — тя на два пъти изстена:
— Окоруна. Окоруна.
На езика на дете, което се обръща към сърдития си баща, това означаваше:
— Не ми се карай. Не ми се карай.
Смешна молба — все едно някоя вече наполовина изядена газела да проси милост от заръфалия я хищен звяр. И главно — скандално несъобразяване с догмата на подчинението, която изключва правото на защита. Господин Омоши като че ли леко се смути от този непознат глас, което обаче не му попречи да се разврещи още повече. Нищо чудно детинското поведение на Фубуки да го възбуждаше допълнително.
Измина цяла вечност, преди чудовището да си тръгне. Може би се бе уморило от садистичните си игри или пък тонизиращото упражнение му бе отворило апетита за двоен сандвич с риба и майонеза.
В счетоводния отдел настана мъртва тишина. С изключение на мен никой не се осмеляваше да погледне жертвата. В продължение на няколко минути Фубуки нямаше сили да помръдне. После стана и излезе, без да каже нито дума.
Знаех със сигурност къде е отишла — къде отиват изнасилените жени? Там, където тече вода, където може да се повръща, където има колкото се може по-малко хора. В офисите на „Юмимото“ на тези изисквания отговаряше тоалетната.
Там именно направих поредния си гаф.
Без много да му мисля, реших, че трябва да отида да я успокоя. Напразно си припомнях как ме бе унижавала и оскърбявала — абсурдното ми състрадание взе връх. Наистина абсурдно — ако трябваше да действам в разрез със здравия разум, по-добре да бях защитила Фубуки от господин Омоши. Поне щеше да е проява на смелост. А аз направих нещо мило и глупаво.
Изтичах в тоалетната. Тя плачеше пред мивката. Мисля, че не ме видя да влизам. Затова пък ме чу да казвам:
— Фубуки, съжалявам! От все сърце съм с вас.
Вече се приближавах към нея с протегната утешителна ръка, когато тя вдигна към мен помрачен от гняв поглед. И изсъска с неузнаваем от патологична ярост глас:
— Как се осмелявате? Как се осмелявате? Трябва да е било ден, в който не съм блестяла с особена интелигентност, защото захванах да й обяснявам.
— Не исках да ви досаждам. Исках само да ви изразя приятелските си чувства…
Разтреперана от омраза, тя отблъсна ръката ми и изкрещя:
— Бихте ли млъкнали? Бихте ли се махнали?
Очевидно не бих, защото продължавах да стоя като истукан.
Тя тръгна към мен. В дясното й око гореше Хирошима, в лявото — Нагазаки. Сигурна съм: ако тогава имаше право да ме убие, Фубуки нямаше да се поколебае.
Накрая все пак разбрах какво се искаше от мен — да изчезна от полезрението й. Прекарах остатъка от деня в имитация на някаква минимална дейност, опитвайки се да анализирам глупостта си, а тя ми даваше широко поле за размисъл.
Фубуки бе подложена на тежко унижение в присъствието на колегите си. Единственото, което можеше да скрие от нас, последният бастион на честта й, това бяха сълзите.
А аз се бях изхитрила да я сваря как ридае. Да я принудя да изконсумира срама си до дъно. Тя никога не би допуснала, не би повярвала, не би приела, че поведението ми е израз на доброта, макар и несръчна.
Час по-късно жертвата отново седеше на бюрото си. Никой не я погледна. Тя се взря в мен — от сухите й очи струеше омраза.
После се залови за работа, сякаш нищо не е било, и ме остави да гадая каква ще бъде присъдата й.
Защото според нея поведението ми явно заслужаваше най-строго наказание. Тя знаеше, че се бе отнасяла зле с мен, и не се съмняваше, че съм искала да й отмъстя. Че съм се опитвала да й го върна тъпкано, когато съм я гледала как плаче в тоалетната.
Така ми се щеше да й кажа, че греши, да й обясня: „Добре, глупаво и нетактично беше от моя страна, но кълна ви се, че нямах друга подбуда освен добрата стара и тъпа човещина. Доскоро ви се сърдех, вярно е, но когато ви видях така жестоко унизена, единственото, което изпитах, беше най-обикновено състрадание. Нима можете да допуснете, вие, с вашия остър ум, че има човек в това предприятие, не, на тази планета, който да ви уважава, да ви се възхищава, да е подвластен на чара ви повече от мен?“ Как ли щеше да реагира, ако й бях казала това?