На другия ден Фубуки ме посрещна с лице, на което бе изписано олимпийско спокойствие. „Съвзела се е“, помислих си.
Съобщи ми с равен глас:
— Имам нова работа за вас. Последвайте ме.
Излязохме от залата. Започнах да се безпокоя — явно новото ми работно място не беше в счетоводния отдел. Какво ли значеше това? Къде ме беше повела Фубуки?
Тревогата ми се усили, когато поехме към тоалетните. „Не е възможно“, помислих си. Най-вероятно в последния момент ще свием наляво или надясно, за да отидем в някой офис.
Не беше нито ляво, нито дясно на борд, ами пълен напред и право в тоалетните.
„Сигурно иска да си поговорим на спокойствие за вчерашния случай“, казах си.
Обаче не. Фубуки ми заяви невъзмутимо:
— Ето новата ви работа.
И със сигурни професионални жестове ми показа какво щях да правя отсега нататък. А именно, да подменям кърпите за ръце със „сухи и чисти“ и да зареждам кабинките с тоалетна хартия — за тази цел ми бе връчен ключа на един килер, в който гореспоменатите съкровища се пазеха от попълзновенията на служителите от компанията „Юмимото“.
Като гвоздей на спектакъла красивото създание деликатно обхвана с пръсти четката за тоалетна чиния, за да ми покаже как да я ползвам. Да не би да си мислеше, че не знам? Във всеки случай никога не бих могла да си представя тази богиня да държи вместо скиптър подобно оръдие на труда. И още по-малко да ми го връчва.
Слисано попитах:
— Кого ще заместя?
— Никого. Чистачките работят вечер.
— Да не би да са напуснали?
— Не. Просто вечерната им работа не е достатъчна, както сигурно сте забелязали. Нерядко през деня се случва да няма чисти кърпи или да липсва тоалетна хартия, или пък тоалетните да са замърсени, което е много неприятно, особено като се има предвид, че приемаме външни хора.
Запитах се защо ли пък за външния човек да е по-неприятно да вижда мръсни тоалетни, отколкото за вътрешния. Не ми остана време да намеря отговор на този въпрос на етикета, тъй като Фубуки с мека усмивка заключи:
— Отсега нататък благодарение на вас няма да имаме подобни проблеми.
След което си тръгна. Останах сама на мястото на новото си назначение. Толкова бях втрещена, че не можех да помръдна. Само ръцете ми се полюляваха. После вратата се отвори и Фубуки отново се появи. Като в театрална пиеса тя се връщаше, за да ми каже най-приятното.
— За малко да забравя — от само себе си се разбира, че ще обслужвате и мъжките тоалетни.
Да обобщим. Като дете мечтаех да стана Господ. Много бързо разбрах, че искам прекалено, и добавих малко светена вода към комката: реших да бъда Христос. После си дадох сметка, че и тази амбиция е неосъществима, и се съгласих, когато порасна, да приема ролята на мъченица.
Пораснах и сведох мегаломанията си до желанието да работя като преводачка в японска фирма. Уви, и това беше много за мен, та слязох още едно стъпало по-ниско и станах „счетоводител“. Нямаше сила обаче, която да спре главозамайващото ми социално сгромолясване. Преместиха ме на ново място, където не правех нищо. Само че — трябваше и сама да се сетя — да не правя нищо, пак беше прекалено много за мен. Така дойде последното ми назначение — чистачка на кенефи.
Има нещо вълнуващо в това неумолимо пътуване от небесните селения към тоалетните. За певицата, която преминава без усилие от сопрано в контраалт, казват, че има голям диапазон. Позволявам си да отбележа невероятния диапазон на моите дарби, който се простираше от Господ Бог до госпожа Пиш.
Щом шокът попремина, бях обхваната от странно чувство на облекчение. Чистенето на зацапани тоалетни чинии ми даваше едно страхотно предимство: вече нямаше от какво да се страхувам — по-ниско не можех да падна.
В главата на Фубуки нещата най-вероятно стояха така: „Ще ме преследваш в тоалетните, а? Много добре, стой си там.“
Стоях си.
Предполагам, че всеки друг на мое място би напуснал. Всеки друг освен японецът. Давайки ми тази работа, моята началничка всъщност ме принуждаваше да напусна. Което би означавало да се опозоря напълно. А в очите на японеца миенето на кенефите не беше достойно за кой знае какво уважение, но не беше и позорно.
Реших да избера по-малкото зло. Бях подписала едногодишен договор, който изтичаше на 7 януари 1991 г. Беше юни, можех да издържа. Щях да действам като японка.