Не очаквах този епизод да промени съдбата ми. Господин Ханеда беше прекалено добър президент, за да отмени разпорежданията на някой от подчинените си, още повече, че ставаше дума за единствената жена на важен пост във фирмата. Имам обаче основания да мисля, че Фубуки е била принудена да му даде някои обяснения.
На следващия ден тя дойде в дамските тоалетни и ми каза с премерен глас:
— Ако имате да се оплачете от нещо, обръщайте се към мен.
— Не съм се оплаквала на никого.
— Много добре разбирате какво искам да кажа.
Не разбирах чак толкова добре. Какво ли е трябвало да направя, за да не изглежда, че се оплаквам. Да избягам бързо от мъжките тоалетни, все едно съм ги объркала с дамските?
Както и да е, хареса ми начинът, по който шефката ми се беше изразила: „Ако имате да се оплачете от нещо…“ Особено ми се понрави частицата „ако“. Можеше значи да се предполага, че нямам от какво да се оплача.
В йерархията имаше още двама души, които биха могли да променят положението ми — господин Омоши и господин Сайто.
От само себе си се разбира, че вицепрезидентът не се тревожеше за съдбата ми. Напротив, той бе възхитен от новата ми дейност и щом ме видеше в тоалетните, весело подхвърляше:
— Хубаво е човек да има работа, а?
Казваше го без всякаква ирония. Най-вероятно смяташе, че в новото си занимание съм открила удовлетворението, което само добре свършената работа може да донесе. Приемаше като положително събитие факта, че негодно за нищо същество като мен е намерило мястото си в обществото. А и сигурно е изпитвал облекчение, че вече не се налага да ми плаща, за да не върша нищо.
Ако някой му кажеше, че тази дейност е унизителна за мен, той щеше да възкликне:
— Откъде-накъде? Да не би да е под достойнството й? Тя трябва да е щастлива, че изобщо работи за нас.
С господин Сайто нещата стояха другояче. Той изглеждаше дълбоко притеснен от цялата история. Бях забелязала обаче, че го е страх до смърт от Фубуки — тя излъчваше четирийсет пъти повече сила и власт от него. Така че за нищо на света не би й се противопоставил.
Когато ме срещнеше в тоалетните, слабоватото му лице нервно потръпваше, Фубуки беше права — господин Сайто бе добър човек. Добър, но плашлив.
Най-неприятна бе срещата ми със симпатичния господин Тенши. Един ден той влезе в тоалетните, видя ме и застина. Когато изненадата му попремина, физиономията му стана оранжева. Успя да прошепне:
— Амели-сан…
Но не продължи — разбра, че няма какво да каже. И направи нещо учудващо — изхвърча навън, без да свърши нищо от онова, за което бе предвидено работното ми място.
Не знам дали вече не му трябваше тоалетна, или реши да отиде на друг етаж, но мисля, че господин Тенши отново успя да вземе най-благородното решение — той показа неодобрението си към отредената ми съдба, като бойкотира тоалетните на четирийсет и четвъртия етаж. Повече никога не го видях. А колкото и да приличаше на ангел, все пак не беше нематериален.
Бързо разбрах, че беше разпространил благата вест, тъй като нито един служител от отдел „Млечни продукти“ повече не посети леговището ми. Постепенно явлението обхвана и другите отдели и мъжките тоалетни съвсем се обезлюдиха.
Благословен да е господин Тенши. Впрочем, като бойкотираха тоалетните на четирийсет и четвъртия етаж, служителите си отмъщаваха и на „Юмимото“ — докато чакаха асансьора за четирийсет и третия, те губеха време, през което биха могли да служат на компанията. В Япония това се нарича саботаж и е толкова тежко престъпление, че японците употребяват френската дума — трябва наистина да си чужденец, та да измислиш подобна подлост.
Тази солидарност стопли сърцето ми и пробуди филоложките ми страсти — думата „бойкот“ идва от фамилното име на един ирландски собственик и нищо чудно етимологията й да препраща към някой boy. И действително в стачката, организирана в моя чест, участваха само „момчета“.
За сметка на това до girlcott не се стигна. Единственото момиче на етажа, Фубуки, не обяви стачка. Напротив, тя посещаваше тоалетните по-редовно и настървено от всякога. Дори започна да си мие зъбите по два пъти на ден, такова благотворно влияние оказваше омразата върху хигиената на устната й кухина. Бясна от това, че не напуснах, тя използваше всеки повод, за да се гаври с мен.
Поведението й ме забавляваше. Тя си мислеше, че ме притеснява, а аз бях очарована от възможността да се възхищавам на буреносната й красота в нашия общ будоар. Защото нямаше по-интимен будоар от тоалетните на четирийсет и четвъртия етаж. Щом вратата се отвореше, знаех, че това е Фубуки, нали другите три служителки бяха на четирийсет и третия. Като в драма на Расин две трагични героини се срещаха по няколко пъти на ден и дописваха нови епизоди към драмата на развихрилите се страсти.