Един ден, тъкмо се упражнявах в хвърчене, когато ненадейно ме сполетя нова драма. Чух вратата зад мен да се отваря. Можеше да бъде само Фубуки, но това не беше бързият и ясен звук, който издаваше бравата под натиска на нейната ръка. Сега като че ли някой направо се опитваше да издъни вратата. Пък и стъпките не бяха като на Фубуки, а като на йети в период на размножаване.
Всичко стана толкова бързо, че едва имах време да се обърна, за да видя връхлитащата върху ми маса на вицепрезидента.
Микросекунда изумление („Господи! Мъж — доколкото тлъстакът изобщо беше мъж — в дамските тоалетни!“) и цяла вечност паника.
Той ме сграбчи, както Кинг Конг сграбчва блондинката, и ме повлече навън. Бях играчка в ръцете му. Страхът ми се превърна в ужас, когато видях, че ме влачи към мъжките тоалетни.
Сетих се за заплахите на Фубуки: „Не знаете какво може да ви се случи.“ Не беше блъфирала. Щях да плащам за греховете си. Сърцето ми спря да бие. Мозъкът ми написа завещанието си.
Спомням си, че си помислих: „Ще те изнасили и ще те убие. Добре, но в какъв ред? Дано първо те убие!“
Някакъв мъж си миеше ръцете на мивката. Уви, присъствието му ни най-малко не промени намеренията на господин Омоши. Той отвори една от кабините и ме хвърли вътре.
„Настъпи последният ти час“, казах си.
Чух го да повтаря със сгърчено от гняв лице три срички, но не разбирах какво означават те, толкова бях ужасена. Хрумна ми, че това може да е еквивалентът на победното „банзай“ на камикадзе, използван в случаите на сексуално насилие.
Побеснял от яд, той продължи да надава трисричните си крясъци и аз изведнъж проумях.
— Но пепа! Но пепа!
Ще рече, на японо-американски:
— Ноу пейпър! Ноу пейпър!
Това беше значи деликатният начин, който вицепрезидентът бе избрал, за да ме предупреди, че тоалетната хартия се е свършила.
Изхвърчах с омекнали крака към килера, с чийто ключ разполагах, и бързо се върнах, натоварена с хартиени рула. Господин Омоши ме наблюдаваше, докато ги слагах, после изрева нещо неясно, което не беше комплимент, и ме изхвърли навън, за да се усамоти във вече заредената кабина.
С разбита душа се укрих в дамските тоалетни. Свих се в един ъгъл и безгласно заплаках.
И разбира се, тутакси се появи Фубуки, която беше решила тъкмо сега да си измие зъбите. Видях в огледалото разлепената паста в устата й и тържествуващия й поглед.
За миг изпитах такава омраза към нея, че пожелах смъртта й. Помислих си, че фамилното й име напомня латинския израз „Помни, че си смъртен“, и за малко да й изкрещя: „Memento mori!“
Шест години по-рано се бях влюбила в един японски филм. Английското му заглавие беше „Весела Коледа, господин Лоурънс“. Действието се развиваше някъде около 1944 година по време на войната в Пасифика. Японците пленяват група английски войници и между един от англичаните (Дейвид Бауи) и един от японските шефове (Риуиши Сакамото) се създават отношения, окачествявани в някои учебници като „парадоксални“.
Може би защото тогава бях още много млада, този филм на Ошима дълбоко ме развълнува, особено двусмислените сцени с двамата герои. Накрая японецът осъжда англичанина на смърт.
В един от най-прелестните кадри от филма японецът съзерцава полумъртвата си жертва, чието тяло е заровено в земята, а главата й е изложена на слънцето. Този находчив наказателен метод убива пленника по три начина едновременно: чрез глад, жажда и слънчасване.
В случая с Дейвид Бауи ефектът беше още по-силен, тъй като светлата кожа на русия британец ставаше идеално за печене. Когато накрая гордо изправеният японски военачалник вглъбено съзерцава обекта на своята „парадоксална връзка“, лицето на умиращия англичанин напомняше препечен, леко почернял ростбиф. Бях на шестнайсет години и тази начин да умреш ми изглеждаше като прекрасно доказателство за любов.
Не можех да не забележа сходството между въпросната история и премеждията ми в компанията „Юмимото“. Разбира се, моето наказание не беше същото, но и аз бях затворена в японски лагер, а красотата на мъчителката ми беше ако не по-голяма, то поне равна на тази на Риуиши Сакамото.
Един ден, докато Фубуки си миеше ръцете, я попитах дали е гледала филма. Тя кимна утвърдително. Трябва да съм била доста смела този ден, защото продължих:
— Хареса ли ви?
— Музиката беше хубава. Жалко, че историята е неправдоподобна.