Без сама да знае това, Фубуки беше умерен ревизионист като много млади хора в Страната на изгряващото слънце. Според тях през Втората световна война японците не са вършили нищо лошо и единствената им цел е била да предпазят азиатците от нацизма. Нямах намерение да влизам в спорове по този въпрос.
— Мисля, че трябва да я разглеждаме като метафора — задоволих се да кажа.
— Метафора на какво?
— На отношенията между хората. Например между нас двете.
Тя ме изгледа недоумяващо, сякаш се питаше какво ли още е измислила умствено недоразвитата й подчинена.
— Да — продължих аз. — Между вас и мен разликата е същата като между Сакамото и Дейвид Бауи. Изтокът и Западът. Зад видимия конфликт се крие взаимно любопитство, зад недоразуменията — истинско желание за разбирателство.
Въпреки завоалирания ми начин на изразяване, си давах сметка, че отивам прекалено далече.
— Не — каза резервирано моята шефка.
— Защо?
Какво ли щеше да отговори? Имаше богат избор: „Не изпитвам никакво любопитство към вас“; или: „Не търся никакво разбирателство“; или: „Как се осмелявате да се сравнявате с един военнопленник!“; или: „Между двамата герои имаше нещо двусмислено, което не може да важи за мен“.
Но Фубуки се оказа по-ловка. С равен и учтив глас тя се задоволи да отговори:
— Не приличате на Дейвид Бауи.
Права беше, признавам.
Откакто приех новото си назначение, говорех извънредно рядко. Не че беше забранено, но като че ли някакво неписано правило ме възпираше. Странно, когато човек върши такава скапана работа, единственият начин да запази достойнството си е да мълчи.
И действително, ако една чистачка на кенефи е бъбрива, сме склонни да мислим, че й е добре на това място, че работата я удовлетворява напълно и че й иде да запее от радост.
Ако обаче мълчи, значи изживява задачата си като монашеско самобичуване и безмълвно изпълнява мисията на изкупителка на всички човешки грехове. Бернанос пише за потискащата баналност на злото; чистачката на кенефи пък познава потискащата баналност на фекалиите, винаги едни и същи, въпреки отвратителните си разновидности.
В мълчанието й се чете покруса. Тя е кармелитката на отходните места.
Колкото повече мълчах, толкова повече мислех. Разсъждавах например над липсата на прилика между мен и Дейвид Бауи, която обаче с нищо не омаловажаваше сравнението ми. Наистина имаше нещо сходно между съдбата на англичанина от филма и моята. Защото в края на краищата, за да ми даде Фубуки тази гадна работа, в отношението й към мен все трябваше да има нещо по-особено.
Не бях единствената й подчинена. Нито единствената, която Фубуки мразеше. Можеше да тормози и някой друг. Но тя упражняваше жестокостта си само върху мен. Това явно беше някаква привилегия.
Реших да се смятам за избраница.
Като чете всичко това, човек може да си помисли, че не съм имала друг живот освен този в „Юмимото“, но не беше така. Извън компанията изживявах неща, които далеч не бяха недостойни за внимание. Не смятам обаче да разказвам за тях тук. Първо, защото не това е темата ми. Второ, защото личният ми живот заемаше по-малката част от времето ми.
И главно поради една причина от шизофренично естество: когато бях на поста си на четирийсет и четвъртия етаж на „Юмимото“ и почиствах мръсните следи, оставени от някой висш кадър, ми беше невъзможно да допусна, че извън тази сграда, само на единайсет спирки на метрото оттук, съществува място, където хората ме обичат, ценят и не виждат нищо общо между клозетите и мен.
Когато през деня си припомнях тази нощна част от живота ми, не можех да мисля иначе, освен така: „Не, ти просто си измислила тази къща и тези хора. Ако ти се струва, че те съществуват отпреди назначаването ти тук, знай, че това е илюзия. Отвори си очите — колко тежи плътта на твоите безценни същества в сравнение с вечността на санитарния фаянс? Спомни си онези снимки от бомбардирани градове: хората са мъртви, къщите сринати, само тоалетните чинии гордо се възправят в небето, кацнали върху щръкналите канализационни тръби. Когато Апокалипсисът настъпи, от градовете ще остане гора от клозети. Приятната стая, в която спиш, хората, които обичаш, не са нищо друго, освен компенсаторни творения на духа ти. Типично е за клетниците, принудени да упражняват жалък занаят, да си измислят това, което Ницше нарича «заден свят» — земен или небесен рай, в който вярват, за да могат да понесат гадния си живот. Колкото по-противна е работата им, толкова по-прекрасен е въображаемият им рай. Повярвай ми: няма нищо друго освен тоалетните на четирийсет и четвъртия етаж. Всичко е тук и сега.“