— Наближава краят на моя договор и исках да ви съобщя, че за голямо мое съжаление няма да мога да го продължа.
Гласът ми бе покорен и плах като на типична подчинена.
— Така ли? И защо? — попита ме тя сухо.
Забележителен въпрос! Значи не само аз играех комедия. Подадох й следната карикатурна реплика:
— Компанията „Юмимото“ ми предостави значителни и многобройни възможности да докажа на какво съм способна. Вечно ще й бъда благодарна за това. Уви, не бях на висотата на оказаната ми чест.
Нещата ми изглеждаха толкова комични, че се наложи отново да прехапя устни и да замълча. Фубуки обаче не намираше нищо смешно в ситуацията, защото каза:
— Така е. Според вас защо не бяхте на висота?
Не се въздържах и вдигнах глава, за да я погледна изумено: нима ме пита защо не съм била на висотата на фирмените кенефи? Толкова непомерно ли е желанието й да ме унижи? И ако е така, какво всъщност изпитва към мен?
Впила очи в нейните, за да не изпусна реакцията й, произнесох следната чудовищна фраза:
— Защото не ми достигнаха интелектуалните способности.
Исках да знам не толкова какви интелектуални способности са необходими, за да се измие зацапаната тоалетна чиния, колкото дали това гротескно доказателство за покорство ще хареса на мъчителката ми.
Лицето й на добре възпитана японка остана неподвижно и безизразно и трябваше да я гледам едва ли не под лупа, за да забележа лекото стискане на челюстите, предизвикано от моя отговор. Тя ликуваше.
Вече нищо не можеше да препречи пътя на удоволствието, по който бе поела, Фубуки продължи:
— И аз така мисля. В какво според вас се крие причината за тази интелектуална недостатъчност?
Отговорът дойде от само себе си. Забавлявах се лудо.
— В превъзходството на японския мозък над европейския.
Очарована от това, че се покорявах на желанията й, Фубуки прояви известно чувство за справедливост.
— Сигурно има нещо такова, но не трябва да се преувеличават недостатъците на средния европейски мозък. Не мислите ли, че причината е преди всичко във вашия собствен мозък?
— Положително.
— В началото мислех, че искате да саботирате компанията. Закълнете се, че не сте се престрували нарочно на глупава.
— Заклевам се.
— Съзнавате ли своя недъг?
— Да. Компанията „Юмимото“ ми помогна да го забележа.
Лицето на началничката ми оставаше безстрастно, но по гласа й разбрах, че устата й пресъхва. Бях щастлива, че можех да й подаря този миг на сладострастие.
— Така че предприятието ви е направило голяма услуга.
— Вечно ще му бъда признателна.
Разговорът ни придобиваше сюрреалистичен характер, който страхотно ми допадаше, Фубуки беше на седмото небе и в това имаше нещо вълнуващо.
„Скъпа моя Снежна буря, след като мога с толкова малко усилия да ти доставя такава наслада, не спирай, нападай ме с твоите остри и твърди снежинки, с каменната си градушка, с тежките си буреносни облаци, съгласна съм да се изгубя в планината, над която се изсипва тяхната ярост, да подлагам лицето си на хилядите им мразовити плюнки, ах, колко е красива гледката на твоята жажда да надупчиш кожата ми с обиди, но патроните ти са халосни, скъпа моя Снежна буря, отказах да ми завържат очите, за да мога, докато ме екзекутират, да видя в погледа ти това, което чакам толкова отдавна — удоволствието.“
Помислих си, че вече се е заситила, защото ми зададе въпрос, който ми се стори чисто формален.
— Какво смятате да правите после?
Нямах намерение да й говоря за това, което пишех. Измъкнах се с един банален отговор.
— Бих могла да преподавам френски.
Шефката ми избухна в презрителен смях.
— Да преподавате! Вие! Смятате се за способна на това!
Проклета Снежна буря, никога не й се свършваха мунициите. Разбрах, че иска още. Затова нямаше да направя глупостта да й съобщя, че имам диплома на преподавател.
Наведох глава.
— Права сте. Все още не съм осъзнала напълно колко са ограничени възможностите ми.
— Очевидно. Чудя се каква ли професия бихте могли да упражнявате?
Трябваше да й помогна да достигне до върха на екстаза.
В древнояпонския имперски протокол е указано, че към Императора трябва да се обръщаме с „изумление и трепет“. Тази формула винаги ме е възхищавала. Тя ми напомня за японските филми, в които самураите се обръщат към своя шеф с глас, разтреперан от свръхчовешки респект.
Така че надянах маската на изумлението и започнах да треперя. Впих уплашен поглед в очите на младата жена и заекнах:
— Мислите ли, че ще ме вземат да събирам боклуците?
— Да! — каза тя с прекалено въодушевление и дълбоко въздъхна.
Бях успяла.