Към 6 вечерта измих ръцете си и отидох да се сбогувам с няколкото колеги, които по различни поводи бяха показали, че ме смятат за човешко същество, Фубуки не влизаше в групата. Съжалявах за това, още повече, че не изпитвах никаква злоба към нея. Не й стиснах ръката само от самолюбие. По-късно си казах, че съм сгрешила — да предпочетеш гордостта си пред гледката на едно лице с изключителна красота си е чиста глупост.
В шест и половина се върнах за последен път в Кармел. Дамските тоалетни бяха пусти. Под грозното неоново осветление сърцето ми се сви — седем месеца от живота ми, не, от времето ми на тази планета, бяха преминали тук. Нямаше за какво да тъжа. И все пак на гърлото ми бе заседнала буца.
Инстинктивно тръгнах към прозореца. Залепих чело на стъклото и разбрах какво ще ми липсва — не всеки има шанса да наблюдава света от висотата на четирийсет и четвъртия етаж.
Прозорецът беше границата между ужасната светлина и прекрасния мрак, между тоалетните кабини и безкрая, между чистото и неизмиваемото, между клозетното казанче и небето. Докато съществуват прозорци, и най-незначителното човешко същество ще има дял от свободата.
За последен път се хвърлих през прозореца. Дълго наблюдавах как тялото ми пада надолу.
Когато се наситих, напуснах сградата на „Юмимото“. И повече не стъпих там.
Няколко дни по-късно се завърнах в Европа.
На 14 януари 1991-ва започнах да пиша книга със заглавие „Хигиената на убиеца“.
На 15 януари изтичаше американският ултиматум, даден на Ирак. На 17 януари започна войната.
На 18 януари на другия край на света Фубуки навърши 30 години.
Времето минаваше, както си бе свикнало. През 1992-ра излезе първият ми роман. През 1993-та получих писмо от Токио. То гласеше следното:
Амели-сан,
Моите поздравления.
Тези думи ми доставиха голямо удоволствие. Но имаше една подробност, която особено ме очарова — бяха написани на японски.