И хвърли листата в кошчето за боклук.
Послушно наведох глава и едва се сдържах да не се разсмея.
Господин Тенши ме откри при копирната машина и ме поздрави с цялата сърдечност, която му позволяваше обичайната му сдържаност.
— Докладът ви е отличен, пък и толкова бързо го завършихте. Искате ли да обявя кой е авторът?
Беше рядко великодушен човек — ако бях пожелала, щеше да направи груба професионална грешка.
— В никакъв случай, господин Тенши. Това ще навреди и на двама ни.
— Права сте. Въпреки това на следващите събрания бих могъл да прокарам идеята, че вашето сътрудничество би ми било полезно. Мислите ли, че господин Сайто ще възрази?
— Напротив. Вижте как ме кара непрекъснато да правя фотокопия, за да ме отдалечи от себе си. Той иска да се отърве от мен и ще ви бъде благодарен, ако му предоставите такава възможност. Мисля, че не може да ме понася.
— Значи не бихте се обидили, ако представя доклада за мой?
Бях изумена от поведението му — нищо не го задължаваше да се отнася така почтително към нищожната ми персона.
— Но моля ви, господин Тенши, би било голяма чест за мен.
Разделихме се с взаимно уважение. С доверие гледах към бъдещето. Скоро щеше да се свърши с нелепите гаври на господин Сайто, с фотокопията и със забраната да говоря втория си роден език.
Няколко дни по-късно настъпи истинска драма. Бях извикана в кабинета на господин Омоши. Отидох без никакви опасения, тъй като нямах представа какво може да иска от мен.
Още от вратата съзрях господин Тенши, седнал на един стол. Той извърна лице към мен и ми се усмихна — най-човешката усмивка, която бях виждала и която казваше: „Предстои ни да изживеем нещо отвратително, но ще го изживеем заедно.“
Мислех си, че знам какво е да те нахокат. Онова, което се наложи да изтърпя, ми доказа, че нищо не съм знаела. Върху мен и господин Тенши се изля водопад от безумни крясъци. Още се питам кое беше по-страшно: формата или съдържанието им.
Съдържанието беше невероятно обидно. Двамата с другаря ми по злочестина бяхме наречени с какви ли не имена: предатели, некадърници, змии, лицемери и — върха на оскърблението — индивидуалисти.
Формата пък обясняваше много събития от японската история — за да прекратя ужасния вой, бях готова на всичко: да нападна Манджурия, да изколя хиляди китайци, да се самоубия в името на императора, да забия самолета си в някой американски броненосец, може би дори да работя за две компании като „Юмимото“.
Най-непоносимо ми беше да гледам как унижават моя благодетел. Господин Тенши беше интелигентен и почтен човек, поел голям риск напълно съзнателно, но не от личен интерес, а от чист алтруизъм. За благодарност изливаха на главата му цялата тази помия.
Опитах се да се държа като него. Той бе навел глава и превил рамене. Лицето му изразяваше покорство и срам. Последвах примера му. Но в един момент дебелакът му каза:
— Единствената ви цел винаги е била да саботирате компанията!
Главата ми задейства на пълни обороти. Не биваше да допускам тази история да навреди на кариерата на моя ангел-хранител. Хвърлих се в бучащия поток от крясъци.
— Господин Тенши не е саботирал компанията. Аз го помолих да ми повери тази задача. Аз единствена нося отговорността.
Успях само да видя ужасения поглед на другаря ми по съдба. В очите му прочетох: „За бога, мълчете!“ Уви, прекалено късно.
Господин Омоши за миг онемя, след което се приближи към мен и изрева в лицето ми:
— Осмелявате се да се защитавате!
— Напротив, признавам вината си. Единствено мен трябва да накажете.
— Осмелявате се да защитавате тази змия!
— Господин Тенши няма нужда от защита. Обвиненията ви към него са несправедливи.
Зърнах как благодетелят ми притвори очи и разбрах, че току-що бях извършила непоправимото.
— Позволявате си да твърдите, че думите ми са несправедливи? Какво невъобразимо нахалство!
— Лошо се изразих. Исках да кажа, че вината е моя, а не негова.
Моят другар по съдба явно беше решил, че на този етап нищо по-страшно вече не може да се случи, та затова взе думата. В гласа му бе стаено цялото угризение на света.
— Моля ви, не й се сърдете. Тя не знае какво говори, европейка е, млада е, няма никакъв опит. Аз направих непростима грешка. Позорът ми е огромен.
— Така е, нищо не може да ви извини! — изкрещя дебелакът.
— Колкото и голяма да е вината ми, трябва все пак да подчертая, че докладът на Амели-сан е отличен и че бе изготвен изключително бързо.
— Въпросът не е там! Това беше работа на господин Сайтама!
— Той беше в командировка.