— Трябваше да изчакате завръщането му.
— Сигурно и други фирми се интересуват от този нов продукт. Можеха да ни изпреварят, докато господин Сайтама се завърне.
— Да не би случайно да подлагате на съмнение работата на господин Сайтама?
— В никакъв случай. Но господин Сайтама не говори френски и не познава Белгия. Той щеше да срещне много повече трудности от Амели-сан.
— Млъкнете. Този отвратителен прагматизъм е достоен само за западняците.
Изречено най-безсрамно в лицето ми, това ми се стори малко прекалено.
— Моля да ми простите недостойното западно поведение. Допуснахме грешка, така да е, но от нея може да се извлече полза и…
Господин Омоши се приближи към мен и страшният му поглед прекъсна фразата ми.
— Предупреждавам ви — това беше вашият първи и последен доклад за „Юмимото“. Поставихте се в много лошо положение. Излезте! Не искам повече да ви виждам!
Не изчаках повторна покана. В коридора още чувах виковете на тази планина от плът и смутеното мълчание на жертвата. После вратата се отвори и господин Тенши се присъедини към мен. Отидохме заедно в кухненския офис, смазани от обидите, които бяхме понесли.
— Простете ми, че ви въвлякох в тази история — каза той.
— Но моля ви, господин Тенши, не се извинявайте! Цял живот ще ви бъда благодарна. Единствен вие тук ми дадохте някакъв шанс. Това беше смело и великодушно от ваша страна. От самото начало знаех, че е така. Сега, след всичко, което ви се стовари на главата, го знам още по-добре. Но мисля, че надценихте шефовете — не трябваше да им казвате, че аз съм направила доклада.
Той ме погледна изненадан.
— Не съм им казал аз. Припомнете си нашия разговор — смятах дискретно да съобщя това на господин Ханеда, а не на господин Омоши, с когото нямаше нищо да постигнем.
— Значи господин Сайто е казал на вицепрезидента? Ама че мръсник, ама че глупак! Можеше да се отърве от мен, така и двамата щяхме да сме доволни, но не, трябвало е да…
— Не говорете така за господин Сайто. Той не е толкова лош, колкото си мислите. И не той ни е издал. Видях бележката на бюрото на господин Омоши и знам кой я е написал.
— Господин Сайтама?
— Не. Трябва ли изобщо да ви казвам кой?
— Трябва!
Той въздъхна.
— Бележката беше подписана от госпожица Мори.
Все едно че ме бяха ударили с нещо тежко по главата.
— Фубуки? Не е възможно.
Господин Тенши мълчеше.
— Не вярвам! — продължих. — Най-вероятно подлият Сайто й е наредил да напише тази бележка. Той дори няма куража да издаде някого и го прави чрез други!
— Грешите по отношение на господин Сайто. Той е задръстен, комплексиран, малко тъповат, но не е лош човек и никога не би ни предал на гнева на вицепрезидента.
— Но Фубуки не е способна на това!
Господин Тенши отново въздъхна.
— Защо ще направи такова нещо? — продължих. — Да не би да ви мрази?
— О, не. Тя не го е направила, за да навреди на мен, а на вас. Аз не губя нищо. Но вие губите шанса си да напреднете във фирмата, и то за много дълго време.
— Нищо не разбирам! Тя винаги се е държала приятелски с мен.
— Да, докато оправяхте календарите и фотокопирахте правилника на клуба по голф.
— Но аз не бих могла да заема мястото й!
— Точно така. Тя не се е страхувала от това.
— Тогава защо ме е издала? Какво й е пречело това, че работя за вас?
— Госпожица Мори доста се измъчи, докато заеме сегашния си пост. Явно е сметнала за недопустимо вие да се издигнете само десет седмици след постъпването си в компанията.
— Направо не ми се вярва. Би било толкова подло от нейна страна.
— Всичко, което мога да ви кажа, е, че тя наистина се е измъчила през първите си години тук.
— И иска да ми се случи същото! Жалка история. Трябва да говоря с нея.
— Мислите ли?
— Разбира се. Как иначе могат да се уредят нещата?
— Преди малко, когато господин Омоши ни заливаше с обиди, вие се опитахте да му говорите. Успяхте ли да уредите нещата?
— Сигурно е, че ако не се разговаря, проблемите никога няма да бъдат решени.
— Още по-сигурно ми изглежда, че ако разговаряте, рискувате да усложните положението.
— Бъдете спокоен, няма да ви замесвам. Но трябва да говоря с Фубуки. Иначе ще се поболея.
Госпожица Мори прие предложението ме с любезно удивление. Заседателната зала беше свободна и ние се настанихме там.
Започнах с тих, спокоен глас.
— Мислех, че сме приятелки. Нищо не разбирам.
— Какво не разбирате?
— Нима ще отричате, че сте ме издали?
— Нямам какво да отричам. Спазих правилника.
— И правилникът е по-важен за вас от приятелството?
— Приятелство е силно казано. Да кажем по-скоро „добри отношения между колежки“.