Тя произнасяше тези ужасни фрази с любезно и простодушно спокойствие.
— Разбирам. Мислите ли, че отношенията ни ще останат добри след това, което направихте?
— Ако се извините, няма да бъда злопаметна.
— Признавам, че имате чувство за хумор, Фубуки.
— Това е невероятно. Държите се така, сякаш някой ви е засегнал, докато всъщност вие сте извършили груба грешка.
Имах неблагоразумието да й отвърна иронично.
— Чудна работа, мислех, че японците се различават от китайците.
Тя ме погледна с неразбиране. Продължих:
— Доносничеството не е чакало комунизма, за да се превърне в ценност за китайците. Китайците от Сингапур например насърчават децата си да предават другарчетата си. Мислех, че японците държат на честта.
Допуснах стратегическата грешка да я ядосам.
Тя се усмихна.
— Мислите ли, че можете да ми давате уроци по морал?
— Фубуки, защо според вас поисках да разговаряме?
— Не сте си давали сметка какво правите.
— Не допускате ли, че съм искала да си изгладим отношенията?
— И така да е, извинете се и ще ги изгладим.
Въздъхнах.
— Вие сте интелигентна и чувствителна жена. Защо се правите, че не разбирате?
— Не мислете, че сте толкова трудна за разбиране.
— Още по-добре. Значи разбирате негодуванието ми.
— Разбирам го, но не го одобрявам. Не вие, а аз имам причини да негодувам. Бяхте се устремили към повишение, на каквото нямахте никакво право.
— Да речем, че е така. Но какво ви засяга това? Моят шанс с нищо не би ви навредил.
— Аз съм на двайсет и девет години, а вие на двайсет и две. Заемам този пост от миналата година и съм се борила за него години наред. А вие си бяхте въобразили, че ще стигнете до подобен ранг за няколко седмици!
— Значи това било! Искате и аз да страдам. Не понасяте късмета на другите. Но това е детинско!
Тя се засмя презрително.
— А да си усложнявате още повече положението, както правите в момента, да не би да е признак за зрелост? Аз съм ви началничка. Мислите ли, че имате право да ми говорите така грубо?
— Да, вие сте ми началничка. Знам, че нямам никакви права. Но исках да сте наясно колко съм разочарована. Имах толкова високо мнение за вас.
Чух елегантния й смях.
— А аз не съм разочарована. Никога не съм имала добро мнение за вас.
На другата сутрин, когато пристигнах в „Юмимото“, госпожица Мори ме осведоми за новите ми задължения.
— Няма да се местите в друг отдел. Оставате тук, в счетоводството.
Стана ми смешно.
— Аз? Счетоводителка? А защо не и акробат?
— Счетоводителка е силно казано. Не смятам, че сте способна на такава работа — усмихна се тя снизходително.
После ми показа едно голямо чекмедже, пълно с фактури от последните седмици, и един шкаф, където бяха подредени папки с инициалите на единайсетте отдела на „Юмимото“.
— Работата ви е съвършено проста и следователно напълно във възможностите ви — обясни ми тя с наставнически тон. — Първо трябва да подредите фактурите по дати. След това ще определите коя за кой отдел е. Да вземем ето тази: 11 милиона за финландски ементал, виж ти, каква забавна случайност, тази фактура е за отдел „Млечни продукти“. Взимате папката МП и нанасяте в колоните датата, името на компанията, сумата. Когато приключите, прибирате фактурите в това чекмедже.
Признах, че не беше сложно, след което изразих учудването си.
— Не използвате ли компютри?
— Използваме. В края на месеца господин Унажи ще въведе в компютъра нанесените от вас данни — това ще му спести време.
През първите дни понякога се колебаех за кой отдел е дадена фактура. Питах Фубуки, която ми отговаряше с отегчена любезност.
— Реминг LTD какво е?
— Фирма за цветни метали. Отдел ЦМ.
— Гунцер GMBH?
— Производител на химически продукти. Отдел ХП.
Скоро научих всички компании и отделите, към които се водеха. Задачата ми се струваше все по-лесна. Вярно, че беше забележително скучна, но това не ми беше неприятно, тъй като ми позволяваше да мисля за друго. Докато описвах фактурите, често вдигах глава и се любувах на прекрасното лице на моята предателка.
Седмиците минаваха и аз съвсем се успокоих. Наричах новото си състояние безгрижието на деловодителката. Работата ми не беше много по-различна от тази на средновековния монах, прекарващ времето си в преписване. И аз по цели дни преписвах думи и цифри. Мозъкът ми се радваше на невероятното безделие и на изключителния покой. Беше нещо като счетоводен дзен. Изненадана се хващах да мисля, че не бих имала нищо против да отдам останалите четирийсет години от живота си на подобно сладостно оглупяване.