— Вашата тайна за мен е ясна. Изковали сте връзка, която може да се окаже решаваща в предстоящото приключение. Пазете се един друг, защото и двамата сте важни за бъдещето на Ралмия — момчето и драконът се спогледаха неловко, а останалите около тях съвсем нищичко не схванаха. Призракът вече бе стигнал до Макрейд. — След моята смърт, стари приятелю, ти си обреченият да бъдеш лидер на малката ви задруга. Пази младежите от врагове и от собствената им глупост. Не позволявай омразата ти към граф Вайлъс да те заслепи. Дните на черния елф са преброени, убеден съм.
Рицарят мълчаливо кимна. Дракол го приближи и прошепна нещо на ухото му. Очите на Макрейд се разшириха.
— Това е твоят дълг — завърши магьосникът.
— На теб, друже Рудолф, ще пожелая само брадвата ти да е все тъй остра и… — Духът се разсмя. — … чушките все така люти. А сега е време да тръгвате на път. Саликарнас и остров Кобник ви очакват.
Няколко часа по-късно малката група вече се отдалечаваше от гостоприемното кралство на елфите, макар гората да бе все така дружелюбна, топла и изпълнена с добронамерени обитатели, които бяха готови да дадат на пътуващите дъхав плод или паница топло мляко. Пътуваха монотонно няколко дни, след което местността се смени — повече като усещане, отколкото по вид. Дърветата останаха, но загубиха приветливия си вид, времето се застуди и отново напомни на истинска зима, а обитателите на дъбравата станаха по-редки и по-неприветливи.
Джефри през цялото време вървеше до Сианна, разговаряше с нея, прегръщаше я, целуваше я. Двамата станаха така близки, че елфата спеше отпуснала глава на гърдите му.
Тайно от тях, Рудолф хем се радваше за елфата, която възприемаше като дъщеря, хем тъжеше, че вече е пораснала и има нов спътник в живота си.
„Поне е по-хубав от мене“, замисли се джуджето, докато гризеше една чушка пред изпълнения с неприязън поглед на Макрейд.
Чарли и Хелана бяха доста потайни и продължаваха да летят над другите, като понякога изчезваха от погледа им. Момчето бе смутено от връзката си с дракон, но човешката форма на Хелана бе меко казано привлекателна, но двамата бяха решили да разкрият истината на другите след като се справят с лорд Асмоел.
Постепенно гората оредя и групата заброди из хълмиста местност, разреждана от редки селца и градчета, пълни с — като цяло — дружелюбни люде. Минаха и през Града на Оракула. Чарли си спомни, че някога самият Алекс е потърсил там истината за бъдещето си и попита Макрейд дали и те не трябва да проверят какво ги очаква.
— В наши дни Оракулът е замръкнал, магиите на Асмоел са помрачили погледа му към бъдещето — отвърна старият рицар и така задругата премина и през този град, без да се застоява.
По време на пътя Джефри и Чарли възобновиха бойните си тренировки, кръстосвайки мечове пред критичния поглед на Макрейд. Младежите вече бяха съвсем равностойни и схватките приключваха без явен победител. Това, което Чарли печелеше с ловкост и бързина, Джеф компенсираше с ръст и сила.
По пътя нищо не ги обезпокои, което притесни Макрейд, но той реши да не го споделя с никого, освен с Рудолф.
— Може би Вайлъс се е научил да не се закача с нас — предположи джуджето, но рицарят не бе убеден.
Групата усети Саликарнас много преди да го види, благодарение на чувствителния нос на Хелана.
— Каква смрад! — възкликна драконът и малко след нея останалата част от задругата усети остър мирис на гнилост и развалена риба да се носи на талази. След един особено висок хълм пред тях се разкри морето, но изгледът се разваляше от огромен град, приличащ на гигантско бунище. Стените му бяха опасани от високи крепостни стени, по които се спускаха мръсни флагове. Отдалеч се виждаше, че има само една порта, обградена с високо колове, украсени с побити черепи, а отпред патрулираха гротескно изкривени гоблини.
— Хубавата част от пътя свърши — предупреди Макрейд. — Това, което виждате пред вас е Саликарнас, Градът на Крадците.
Как може някой да е толкова невероятно, невъобразимо дебел. Това си мислеше граф Вайлъс, докато наблюдаваше разплутата фигура на барон Форкоу пред себе си. Управителят на Саликарнас бе изключително затлъстял възрастен мъж, облечен в ярки копринени дрехи, постоянно нагъващ някаква храна, която услужливи роби носеха до трона му. Вкусни сладкиши, крехки и ароматни меса, редки сирена и морски деликатеси изчезваха в устата на Форкоу като в бездънна яма, докато черният елф се опитваше да му обясни заповедите на Асмоел така, че да не проличи как е бил наказан от немилостивия си господар да търси помощ тук.