— Това са елитните войни от Гилдията на Убийците — учуди се Макрейд. — Откъде си чувал за тях?
— Дали това има значение? — изсмя се първият нинджа. — Идвате с нас!
— И как мислиш да ни принудиш, убиецо? — попита студено Сианна.
— Лесно — отвърна друг нинджа, който изникна като сянка зад Джефри и опря меча си в гърлото му. Трети вдигна метална заострена звезда в ръката си, сочещ към Чарли.
— И къде мислите да ни водите? — Макрейд бе привидно спокоен, макар по челото му да изби студена пот.
— Барон Форкоу иска да ви приеме — обясни един от нападателите. — Има един елф, който много ще се зарадва да ви види.
Глава XXI
Вкусна вечеря
Барон Форкоу закусваше. Пред него имаше плато с пържени яйца, тънко нарязано месо, филии, препечени с онази част от яйцата, не отишла за пържене и намазани с мед и сладко, около щайга ябълки и портокали („за здраве“, както казваше барона), голяма купа с люта чорба и огромно количество сокове и чай, с които дебелият управник на Гилдията на Крадците прокарваше многобройните си и обилни хапки. Мнозина, които бяха виждали барона се чудеха как такъв човек бе станал управител на най-смъртоносното братство, славещо се с жилави и опасни войни, безшумни като котки и бързи като светкавици.
Истината бе, че барон Форкоу бе отровител. Освен от ядене, той разбираше от всякакви билета, отвари и други смъртоносни субстанции, с които можеше да елиминира всеки, изправил се на пътя му. В крайна сметка, разсъждаваше баронът, всички рано или късно огладняваха.
След като постави огромно парче месо, плеснато върху вече намазана с мед филия в устата си, баронът бръкна с мазна ръка в пояса, опасващ стомаха му като обръч на бъчва и подаде нещо на стоящия до него гоблин — грозно, криво създание със зеленикава кожа и лукав поглед, сложило на пипонестата си главица огромна готварска шапка.
— Отрова от мантикора, разредена с билки от Изворите на Дъгата — проговори Форкоу, докато дъвчеше. — Убива бавно и без да се разбере, че жертвата е отровена, освен ако не е много внимателна. А тогава вече няма смисъл, ако нямаш много рядката противоотрова. — Баронът потупа доволно пояса си. — Когато гостите ни пристигнах, сипи им го в яденето. Не пропускай и елфчето.
— Но това е… лорд Асмоел — ококори се готвачът.
— Не е лорд Асмоел — Форкоу налапа едно яйчице. — А само негов слуга, изпълняващ ролята на дясна ръка. Лордът ще го замени с нещо по-добро.
А после баронът напъха и един портокал в пастта си и с пуфтене отпусна на трона си, притворил очи.
Джефри преглътна, щом видя пред него да се издига грозният замък на Форкоу.
— Тук живее господарят на Саликарнас — рече нинджата, който ръководеше отряда убийци, обкръжил групата им. — За вас е чест, че той е благоволил да ви приеме. Не го разочаровайте.
Нинджите преведоха пленниците си по моста, който отделяше кривия, черен и извисяващ се като проклятие замък на барон Форкоу от останалата част на Саликарнас. По бойниците на замъка се развяваха знамена със стилизираната буква „Ф“ и, което бе още по-притеснително, череп с корона — герба на лорд Асмоел.
— Какво си довел дотук, Ореал — изръмжа огромен орк с алебарда, пазещ входа на замъка.
— Свежа мръвка за господаря — отвърна нинджата.
— Можеш ли да се оправиш с тях? Имат си елфа, а както виждам и дракон — попита стражът.
— Знаеш уменията на бойците ми — каза Ореал. — Пленниците не са проблем.
Сианна настръхна, но нямаше какво да стори — двама от убийците бяха застанали стратегически зад Джефри и Чарли. Скоро групата мина през портата и се озова във вътрешността на замъка. Стените му бяха боядисани в черно и украсени с всевъзможни окачени по тях оръжия — рицарски доспехи, криви мечове на нинджи, оркски брадви. Рудолф гледаше неодобрително обстановката и захапа една люта чушка.
Накрая гоблина ги отведе до широка врата, която отвори със скърцане и им кимна да влязат.
Озоваха се в тронната зала, в края й седнал върху масивен трон, изглеждащ обаче като табуретка на фона на товара си, стоеше самият барон.
Форкоу беше най-дебелият мъж, който Джефри бе виждал някога. Носеше торбести дрехи от меки и скъпи платове и седеше зад тежка софра с всевъзможни ястия и деликатеси, които чезнеха в устата му като във фурна.
— Добре дошли, скъпи гости! — провикна се дебелакът и ги подкани с едно бутче към свободните столове. — Аз съм барон Форкоу и имам удоволствието да ви поканя на скромна вечеря.