Барон Форкоу побледня като платно, а после позеленя от яд. Дори нинджите му се заоглеждаха разтревожено.
— Убий го, граф Вайлъс — изсъска дебелакът и нервно налапа едно парче сланина.
— С удоволствие — усмихна се злокобно черният елф и ръката му извади бича, пламнал в смъртоносни пламъци.
Макрейд подхвърли Перлата на Чарли.
— Не се месете — каза той и изтегли двата си меча.
Двамата с Вайлъс застанаха в центъра на залата.
— Ще сваля плътта от костите ти и ще пирувам с мозъка ти — Вайлъс бе обзет от странен екстаз. Иначе красивото му лице се бе разкривило до неузнаваемост, зъбите му бяха оголени като на побесняло куче, а очите блестяха безумно.
Пребледнял Джефри усети Сианна да потръпва до него. Чарли бе прегърнал свилата се Хелана, а Рудолф нервно захапа мустак.
Макрейд надигна мечовете си.
— Ела де. Какво чакаш — кротко каза рицаря.
Вайлъс зави като животно и в следващия миг огненият бич заплющя, блокиран от светкавичните движения на мечовете. Двамата започнаха да се обикалят един друг. Черният елф сипеше удари подобно побеснял кочияш на адска карета, а Макрейд ги отбиваше ловко с оръжията си. Лицето му бе безизразно, но напрегнато и издаваше върховна концентрация. От бича на Вайлъс проблясваха светкавици, които отскачаха от мечовете на Макрейд и се забиваха в пода или стените, оставяйки пукнатини във и без това грозния замък на Форкоу.
Баронът нервно се тъпчеше, ала по едно време се закашля. Навсякъде пред него полетяха мазни недосдъвкани хапки.
— Тясно ми е — рече графът.
Нямаше предупреждение. В един миг той стоеше лице в лице с Макрейд, а в следващия с огнен език бичът се удължи и се стрелна като змия към нинджите на барона. Опитните бойци опитаха да се защитят, но злата магия мина първо през оръжията им, а после и през телата им. Когато обаче се насочи към групата пътешественици от Кралския замък, огненият език изпука и се прибра обратно към бича на Вайлъс.
Форкоу изпищя.
— Перлата на Феникса попречи на заклинанието ти, графе — отговори Макрейд. — А вие, барон Форкоу, видяхте кое е единственото нещо, което стои между вашия живот и черните елфи.
— Ще ви избия всичките — изкрещя Вайлъс, по чиито устни изби пяна от злоба. — И ще взема Перлата ви!
Заплющя с бича около себе си, докато жилите не се затанцуваха около тялото и отново се стрелкаше от невъзможни ъгли към рицаря.
Мечовете на Макрейд обаче бяха като стена пред него, макар лицето на рицаря да се изопна.
— Помогнете на приятеля си! — внезапно извика Форкоу, нервно хапещ устни.
— Стойте настрана! — Макрейд погледна за миг към останалите.
Това бе достатъчно на Вайлъс. Бичът на черния елф мина през двата меча и шибна тялото на Макрейд. Жилите се увиха около него и пламнаха, а графът се засмя лудешки.
— Сега ще изгориш! — изкрещя той.
Рицарят пусна меча в дясната си ръка, за да хване пламтящия бич и рязко дръпна към себе си. Изненадан, Вайлъс не успя да пусне оръжието си навреме и залитна напред… за да се наниже на втория меч на Макрейд.
Елфът отвори уста и от нея потече черна кръв.
— Победен съм… — изпъшка невярващо.
— На всички се случва — пламтящият рицар изтегли меча си от тялото на графа.
Вайлъс падна на земята.
Миг по-късно рухна и Макрейд.
Глава XXII
Раздяла
Чарли и Джеф изтичаха до Макрейд, а същият напразно се опитваше да стане от пода.
— Стой — приближи го Чарли — и не мърдай.
— Ще се оправиш, нали? — попита Джефри, който дойде заедно със Сианна и Рудолф.
— Няма… — разсмя се болезнено Макрейд — магиите на онзи гад бяха доста мощни… макар да го подведоха.
Рицарят се отпусна назад.
— Но вие ще се оправите и сами.
— Не — поклати глава Чарли.
— Момче, дръпни се… — Макрейд немощно махна с ръка — искам да видя…
Рудолф разбута младежите и приближи падналият.
— Тук съм, приятелю.
— Преди да си ида… дай ми да опитам от твоите чушки — усмихна се Макрейд.
Джуджето бързо му подаде един от кривите люти зеленчуци. Рицарят го опита и драматично изкриви физиономията си.
— Руди… отвратителни са. — Макрейд намигна на джуджето, притвори очи и издъхна.
Джефри прегърна Сианна, докато Чарли зяпаше невярващо. Хелана тъжно изскимтя, Рудолф наведе за миг глава, след това се обърна към барон Форкоу, който бе станал и опитваше да избяга, тътрейки дебелото си туловище към една от страничните врати.