Майкъл Дж. Съливан
Изумрудената буря
четвърта книга от поредицата "Откровенията на Ририя"
Глава 1
Асасин
Мерик Мариус зареди малкия арбалет и го мушна под наметалото си. Облаци галеха луната, оставяйки него и централния площад в мрак. Оглеждайки се за движение, той запретърсва мръсните улици, притиснати от паянтови купчини. Не намери никого. По това време градът беше пуст.
Ратибор може и да е дупка, помисли си, ала поне лесно се работи тук.
Условията се бяха подобрили след скорошната победа на националистите. Нямаше ги имперските стражници, които да обхождат редовно улиците. Градът не можеше да се похвали дори с опитен шериф, тъй като новата кметица отказваше да наеме ветерани или военни, които да се грижат за реда. Вместо това бе решила да се задоволи с продавачи, обущари и фермери. Мерик смяташе решенията й за глупави, ала очакваше подобни грешки от неопитна аристократка. Не че се оплакваше — оценяваше съдействието й.
Въпреки този дефект се възхищаваше от постиженията на Ариста Есендън. В Меленгар управляваше брат й — крал Олрик, а като неомъжена принцеса тя нямаше никаква власт. Тогава бе дошла тук и повела бунт. Оцелелите граждани й бяха връчили ключовете на града. Тя беше чужденка и благородничка, а те й благодаряха, че ги управлява. Брилянтно. Самият той не би се справил по-добре.
Тънка усмивка изви Мериковите устни, докато я наблюдаваше откъм улицата. На втория етаж на Градската палата все още гореше свещ, дори и по това време. Мъждивият й силует се движеше зад завесите.
Още малко, помисли си той.
Мерик хвана оръжието си. Дълго само фут и половина, то не притежаваше пробивната мощ на традиционен арбалет. Ала пак щеше да свърши работа — целта му не носеше броня, така че не трябваше да разчита на силата на изстрела. Назъбеното острие бе намазано с венденска шарка. Недостойна за убийства отрова, тя нито убиваше бързо, нито обездвижваше жертвата. Със сигурност носеше смърт, ала след твърде дълго време — прекалено непрофесионално по негово мнение. Не я беше използвал преди и едва наскоро бе научил най-важната й характеристика — венденската шарка не се влияеше от магия. От достоверни източници Мерик бе узнал, че дори най-могъщите вълшебства биха били безсилни против тази отрова. Предвид целта му, това беше жизненоважно.
В кабинета на Ариста влезе друга фигура и принцесата седна рязко. Мерик реши, че е получила някакви важни известия. Канеше се да прекоси улицата, за да подслуша, когато вратата на кръчмата зад него се отвори. По звука на гласовете и олюляванията на двамината излезли можеше да прецени, че бяха изпили доста повече от една халба.
— Ей, Нестор, кой е оня, дето се е облегнал на стълба? — рече единият, олюлявайки се и сочейки в посоката на Мерик. Беше шишкав човечец с нос като ягода. Осезателният му рецептор отговаряше на плода не само по форма, но и по цвят.
— Че отде да знам? — отвърна другият, чийто мустак още блестеше от пяната. Бе слабоват и въпросната пяна очевидно му тежеше, защото той също се клатушкаше.
— Какво прави по туй време вънка?
— Нали ти казах, че не знам бе, муле?
— Че питай го.
Високият пристъпи напред:
— К’во правиш, шефе? Крепиш стената ли? — Нестор се приведе напред с опрени на коленете ръце, тресейки се от грухтелив смях.
— Всъщност — рече им Мариус с тъй сериозен тон, че беше почти тържествен, — чакам да връча някому титлата на градски глупак. Победителят трябваше да ми зададе най-глупавия въпрос. Поздравления. Печелиш.
Гърчавият шляпна приятеля си по рамото.
— Видя ли бе? Цяла нощ ти разправям колко съм забавен, а ти ни веднъж не се изкикоти. А сега имам нова длъжност, сигурно по-добре платена от твоята.
— О, да, бива те в забавленията — увери го приятелят му, дордето двамата се олюляваха в далечината. — Иди в театъра, ще изнасят „Конспирацията за короната“ за кмета. Тебе да пуснат на сцената — ей това ще е забавно.
Настроението на Мерик се развали. Бе видял въпросната пиеса преди няколко години. Макар показваните в нея двама крадци да бяха с други имена, бе сигурен, че изобразяват Ройс Мелбърн и Ейдриън Блекуотър. Някога Ройс и Мерик бяха изключително близки приятели — по времето, когато бяха убийци за Диаманта. Приятелството им бе загинало преди седемнадесет години в топлата лятна вечер, в която Ройс бе убил Джейд.