Диксън, барман и управител, сваляше столовете от масите, когато Гуен отключи вратата. Едър и як мъж, той бе загубил десницата си няколко години по-рано в Медфордската битка.
— Ейдриън! — прогърмя гласът му. Боецът инстинктивно протегна лявата си ръка, за да се здрависа. — Как си, хлапе? Даде им да разберат в Ратибор, а? Къде се губиш?
— Останах да измета — отвърна попитаният със смигване и усмивка.
— Дени появи ли се? — попита Гуен, промъквайки се край Диксън и започвайки да рови в чекмеджето зад бара.
— Не, само аз съм тука. Що да си правя труда? Закусвали ли сте? Мога да спретна нещо.
— Бихме желали — рече му Гуен. — И нека е повечко.
Диксън въздъхна:
— Ако продължаваш да ги храниш, няма да спрат да се навъртат наоколо.
Тя не обърна внимание на коментара:
— Хари донесе ли бирата снощи?
— Мда.
— Три бъчонки, нали?
Докато Гуен разговаряше с Диксън, Ройс я прегърна през кръста и я притисна нежно. Не бе тайна, че я обича, ала никога не бе държал дори ръката й пред хора. Ейдриън забеляза, че приятелят му изглежда различно. Отне му секунда да открие какво поражда това впечатление — Ройс се усмихваше.
Когато Гуен последва Диксън в килера, за да обсъдят инвентара, Ройс и Ейдриън се заеха да свалят останалите столове. През годините Ейдриън вероятно бе седял във всеки един от тях и бе пил от всяка дървена чаша и халба, висящи зад бара. За повече от десетилетие „Розата и бодилът“ беше негов дом — странно усещане бе просто да се отбива.
— Реши ли какво ще правиш? — попита Ройс.
— Ще открия наследника.
Ройс спря, държейки стол на инчове над пода.
— Да не си си ударил главата по време на Ратиборската битка? Наследникът е мъртъв, забрави ли?
— Оказа се, че не е. Нещо повече — зная кой е.
— Но свещеникът ни каза, че наследникът бил убит от серети преди четиридесет години — оспори Ройс.
— Да.
— Пропускам ли нещо?
— Близнаци — рече боецът. — Едното дете е било убито, ала акушерката е спасила другото.
— И кой е наследникът?
— Дигън Гаунт.
Очите на Ройс се разшириха, саркастична усмивка изгря на лицето му.
— Водачът на националистите, посветил се на разрушаването на Новата империя, е наследникът, призван да я владее? Колко иронично е това? И също така доста злополучно за теб, като се има предвид залавянето му от имперковците.
Ейдриън кимна.
— Оказа се, че Есрахаддон му помагал да спечели всички онези победи в Ренидд.
— Есрахаддон? Откъде знаеш?
— Попаднах на него в лагера на Гаунт в нощта преди битката. Изглежда магьосникът възнамеряваше силом да постави Дигън на трона.
Приключиха със столовете и се разположиха на маса край прозорците. Навън самотна продавачка на ябълки прекара количката си, вероятно поела към Площада на благородниците.
— Надявам се не приемаш сериозно Есрахаддоновите твърдения, че Гаунт е наследникът. Никога не можеш да бъдеш сигурен какво точно е намислил — рече Ройс.
— Не… ами да, той потвърди, че наследникът е жив, но за самоличността му узнах от сестрата на Гаунт.
— А как точно планираш да го откриеш? Някой от двамата каза ли ти къде е?
— Не. Убеден съм, че Есрахаддон знае — или има доста добра приблизителна представа, но няма да ми каже. А и не съм го виждал след битката. Обяви, че скоро щял да има нужда от нас за някаква мисия. Сигурно ще иска да спасим Гаунт. Не се е навъртал наоколо, нали?
Ройс поклати глава.
— Щастлив съм да кажа, че не съм го виждал. Затова ли си тук?
— Не точно. Сигурен съм, че може да ме намери навсякъде. Нали ни откри в Колнора, когато му трябвахме за Далгрен. Тръгнал съм да посетя Майрън. Ако някой знае за историята на наследника, то той е точният човек. Бе ми дадено и писмо за Олрик.
— Писмо?
— Докато бях заседнал в Колнора, старите ти дружки ми помогнаха да се измъкна.
— Диамантът?
Ейдриън кимна:
— Една нощ Прайс уреди бягството ми в замяна на доставката на писмото. Предпочиташе да рискува моята кожа, вместо тази на някое от момчетата си.
— Какво пише? От кого е?
Ейдриън сви рамене:
— Как бих могъл да знам?
— Не си го прочел? — невярващо попита Ройс.
— Не, беше за Олрик.
— Още ли е у теб?
Боецът поклати глава.